Корабът на изкуплението

За щастие нямаше убити, а всички фрактури се оказаха чисти счупвания, които можеха да се оправят с прости процедури, така че нямаше да се наложи да водят никой в медицинското отделение. Мина час, после — два, и се възцари нервно спокойствие. Очевидно мнозинството евакуирани бяха приели обяснението ѝ.

„Страхотно — помисли си тя. — Сега остава само да убедя и самата себе си.”

Но след още един час корабът се размърда отново.

Този път не така силно като първия и единственият ефект беше, че накара Хури да изгуби равновесие и да побърза да се хване за нещо. Тя изруга, но този път не толкова от изненада, колкото от досада. Нямаше представа какво щеше да каже сега на пасажерите, а последното ѝ обяснение щеше да им се стори изведнъж далече не толкова убедително. Реши засега да не дава никакво обяснение и да остави помощниците си да се справят сами. Ако им дадеше време, може би щяха да измислят нещо по-добро от онова, което бе способна да съчини тя самата.

Насочи се отново към болничното отделение, където лежеше Иля Вольова, като през цялото време си мислеше, че нещо не е наред, изпитвайки особено чувство на объркване, без да може обаче да посочи точно за какво става въпрос. Струваше ѝ се, че всички вертикални повърхности в кораба бяха леко наклонени на една страна. Подът не беше вече абсолютно равен, така че отпадъчните течности в наводнените зони се събираха повече в едната страна на коридорите. Когато пък се процеждаха от стените, не падаха отвесно, а под изразен ъгъл. Когато стигна при Вольова, повече нямаше как да не обръща внимание на промените. Вървеше изправена с цената на усилие и ѝ се струваше по-лесно и безопасно да се движи край една от стените.

— Иля.

Слава Богу тя беше будна, погълната от мехура на дисплея, където бе изобразена битката. До нея стоеше симулацията на Клавейн. Слугата бе скръстил замислено пръсти под носа си, загледан в същото абстрактно изображение.

— Какво има, Хури? — прозвуча стържещият глас на Иля.

— Нещо става с кораба.

— Да, знам. И аз го усетих. Както и Клавейн.

Ана си сложи очилата и видя и двамата както трябва: болната жена и възрастния белокос мъж, който стоеше търпеливо край леглото ѝ. Изглеждаха така, сякаш се бяха познавали цял живот.

— Мисля, че се движим — обяви Хури.

— Повече от това, бих казал — отвърна Клавейн. — Ускоряваме, нали? Местният вертикал е променлив.

Той имаше право. Когато бе паркиран някъде в орбита, корабът генерираше гравитация като въртеше отделни части от интериора си около осите им. Намиращите се вътре хора се чувстваха така, сякаш нещо ги изхвърляше навън, по-далече от дългата ос на кораба. Но когато „Носталгия по безкрая” ускоряваше, възникваше друг източник на фалшива гравитация, точно под прави ъгли спрямо генерираната от въртенето около оста псевдосила. Комбинирани, двата вектора даваха сила, която действаше под ъгъл спрямо тях.

— Около една десета гравитационна константа — добави Клавейн, — или нещо от този род. Достатъчно, за да изкриви местния вертикал с пет-шест градуса.

— Никой не е казвал на кораба да се движи — каза Хури.

— Изглежда го е решил сам — отвърна Вольова. — Предполагам, точно поради това усетихме друсането по-рано. Финият контрол на нашия домакин е поръждясал. Така ли е, Капитане?

Но Капитанът не ѝ отговори.

— Защо се движим? — попита Ана.

— Според мен сигурно има нещо общо с това — каза Иля.

Мехурът, където бе изобразена битката, се увеличи. На пръв поглед изглеждаше така, както бе изглеждал и преди. Останалите оръжия от тайната оръжейна бяха все още разпръснати около съоръжението на инхибиторите. Виждаше се обаче нещо ново: икона, която не си спомняше да бе стояла преди там. Тя се носеше към бойната арена под остър ъгъл спрямо еклиптиката, сякаш идваше от междузвездното пространство. Край нея проблясваха символи и цифри.

— Корабът на Клавейн? — възкликна Хури. — Но това не е възможно. Не очаквахме да го видим преди още няколко седмици…

— Явно сме грешили — отвърна Вольова. — Нали, Клавейн?

— Не бих могъл да давам предположения по въпроса.

— Синьото му отместване се извършваше прекалено бързо — рече Иля. — Аз обаче не повярвах на доказателствата, които ми даваха моите сензори. Нищо, способно да извършва междузвездни полети, не би могло да намалява скоростта така бързо, както явно я намалява корабът на Клавейн. И въпреки това…

— Го прави — довърши вместо нея Хури.

— Да. И вместо един месец, от нас го делят само два-три дни, ако не и по-малко. Умно, Клавейн, признавам ти го. Как успя да направиш този номер, ако смея да попитам?

Симулацията поклати глава.

— Не знам. Тази информация бе извадена от личността ми, преди да бъда изпратен тук. Но и аз като теб, Иля, имам своите предположения. Или моят първообраз разполага с по-мощни двигатели от всичко, познато на конджоинърите, или разполага с нещо тревожно близко до технология за потискане на инерцията. Избирай. Но какъвто и да е случаят, не бих казал, че новините са добри.

— Да не искаш да кажеш, че Капитанът е забелязал пристигането на другия кораб — попита Ана.