Корабът на изкуплението

— Тази Вольова трябва да е много глупава — заяви Рьомонтоар. — Жалко. Щеше да бъде толкова по-лесно, ако имахме възможност да действаме по мирен начин, без да се налага да прибягваме до грубата сила.

— Има още нещо — додаде симулацията. — Върви някаква операция по евакуиране. Вече видяхте какво прави със звездата машината на вълците, как я гризе с някаква сонда с фокусирани гравитационни вълни. Скоро ще стигне до ядрото, където се извършва атомно горене, и ще освободи енергията в сърцевината на звездата. Все едно ще пробие дупка в основата на бент и водата ще рукне под огромно налягане. Само дето в този случай няма да бъде вода. Ще бъде течен водород, с температурата и налягането, съществуващи в ядрото на звездата. Според мен това ще превърне звездата в огнехвъргачка, така да се каже. Енергията на ядрото ще изтече навън много бързо, след като сондата достигне до него, и звездата ще умре… или най-малкото ще стане много по-мъждива и студена. Но същевременно ще се превърне в оръжие, способно да изпепели всяка планета, намираща се на разстояние от няколко светлинни часа от Делта Павонис, просто като облее с този течен огън лицето на планетата. Предполагам, че по този начин от атмосферата може да изчезне газов гигант, а скалист свят да се превърне в метална лава. Те не знаят какво точно ще се случи с Ризургам, но можете да бъдете убедени, че най-голямото им желание е да се махнат оттам възможно най-бързо. На борда на кораба вече има хора, докарани от повърхността на планетата. Поне няколко хиляди.

— И ти имаш доказателства за това, нали? — осведоми се Скорпион.

— Не, нищо, което съм в състояние да докажа.

— Тогава ще приемем, че не съществуват. Това очевидно е неумел опит да ни убедят да не атакуваме.

Торн стоеше на повърхността на Ризургам, закопчал всички копчета на палтото си, за да се предпази от силния полярен вятър, който дереше всеки изложен сантиметър на кожата му. Не беше като някогашните пясъчни бури, но пак достатъчно неприятно, когато нямаше къде да се скриеш. Намести не особено качествените си очила, предпазващи от прахта, като премигваше на звездната светлина и следеше с поглед миниатюрната светеща точица на трансферния кораб.

Беше привечер. Небето над него приличаше на тъмнопурпурно кадифе, което на юг преминаваше постепенно в черно. През очилата си виждаше само най-ярките звезди, но от време на време дори те изчезваха, когато очите му се настройваха към внезапната светкавица, произведена от някое от воюващите оръжия. На север и достигайки донякъде на изток и запад, на невидимия вятър потрепваха меките розови завеси на зората. Светлинното шоу можеше да се възприеме като красиво, само ако човек нямаше представа какво го причинява и следователно — колко е злокобно в действителност. Горивото на тази зора представляваха йонизираните частици, издълбавани от повърхността на звездата от оръжието на инхибиторите. Влизащата навътре издатина, тунелът, който оръжието пробиваше в звездата, вече заемаше половината разстояние до горящото ѝ ядро. Около неговите стени, задържани встрани една от друга от напомпваната гравитационна енергия, вътрешният строеж на звездата бе претърпял драстични промени, тъй като нормалните конвекционни процеси опитваха да се приспособят към нашествието на оръжието. Ядрото вече започваше да променя формата си поради трансформацията в плътността на обгръщащата го маса. Песента на потока от неутрино, струящ от сърцето на звездата, бе променила тоналността си, което бе сигнал за предстоящия пробив в ядрото. Все още нямаха ясна представа какво щеше да стане, когато оръжието завърши работата си, но Торн беше убеден, че не беше препоръчително да останат, за да видят резултата.

Той чакаше да приключи качването на хората за последния за деня полет на совалката. Елегантният кораб беше паркиран под него, заобиколен от вълнуващата се маса кандидати за евакуиране. Непрекъснато избухваха свади, защото хората се опитваха да минат по-напред. Сбирщината го отвращаваше, макар да изпитваше само възхищение и симпатия към отделните ѝ елементи. През всичките си години на агитация беше общувал единствено с малък брой доверени хора, но от самото начало беше наясно, че рано или късно щеше да се стигне до това. Сбирщината беше свойство, произлизащо от тълпата, и той имаше заслуга за съществуването на тази конкретна сбирщина. Но не беше задължително да харесва това, което бе направил.

„Достатъчно” — помисли си Торн. Сега не беше моментът да започне да презира хората, които бе спасил, просто защото позволяваха на страховете си да излязат навън. Ако беше сред тях, надали и той самият би се държал много по-добре. Главното му желание щеше да бъде да изведе семейството си от тази планета и ако това означаваше да провали нечии планове, щеше да го стори.

Но той не беше сред тълпата, нали така? Той беше човекът, намерил начин да напусне тази планета. Именно той беше направил това възможно.

Вероятно това все пак означаваше нещо.