Корабът на изкуплението

В крайна сметка, неизвестно как, беше намерен начин всички да бъдат натъпкани на борда. Това поне щеше да бъде осъществено по-лесно следващия път, но правилникът за дисциплината вероятно щеше да бъде дори още по-строг. На хората нямаше как да бъдат давани права, докато се намираха в трансферния кораб.

След тринайсетия час на полета в кораба се възцари спокойствие, дължащо се единствено на изтощението. Ана се срещна с Торн край един страничен отвор, достатъчно далече, за да не бъдат чути от най-близко стоящите пасажери. На пепелявата светлина лицето му наподобяваше статуя. Стори ѝ се обезсърчен, лишен от каквато и да било радост от постигнатото.

— Справихме се — рече тя. — Каквото и да се случи сега, ще сме спасили поне две хиляди души.

— Дали? — попита той, като се стараеше да говори достатъчно тихо, за да не го чуят.

— Те няма да се върнат на Ризургам, Торн.

Разговаряха като бизнес сътрудници, избягвайки всякакъв физически контакт. Торн все още беше „гост” на правителството и не трябваше да изглежда, че зад сътрудничеството му се крият задни мисли. Заради тази необходима дистанция, която трябваше да поддържат през цялото време в совалката, желанието ѝ да спи с него беше по-силно от всякога досега. Знаеше, че се бяха сближили много на борда на кораба след срещата с инхибиторските кубове сред атмосферата на Рок. Но не го бяха направили тогава, нито докато бяха на Ризургам. Еротичното напрежение, което съществуваше помежду им от този момент, беше едновременно вълнуващо и мъчително. Никога досега не ѝ се бе струвал така привлекателен, а знаеше също, че той я желае поне толкова силно. Знаеше и че щеше да се случи. Просто трябваше да приеме нещо, което отдавна бе наясно, че се налага да приеме. А трябваше да приеме, че с предишния ѝ живот беше приключено и бе дошъл моментът да започне нов. Въпросът беше да избере да остави миналото там, където му беше мястото, и да приеме, да си наложи да повярва, че не накърнява честта на съпруга си като нарушава дадения обет. Надяваше се само, че където и да се намираше, жив или мъртъв, Фазил Хури беше стигнал до същия извод и бе намерил сили да затвори главата към тази част от своя живот, която включваше Ана Хури. Двамата бяха влюбени, отчаяно влюбени, но Вселената не се интересуваше от превратностите на човешкото сърце. Сега всеки от двамата трябваше да следва собствения си път.

Торн нежно докосна ръката ѝ. Жестът бе скрит в увисналите помежду им сенки.

— Не — отвърна той. — Няма да ги върнем на Ризургам. Но можем ли да признаем с ръка на сърцето, че ги водим на по-добро място? Ами ако просто ги водим на друго място, където да умрат?

— Това е космически кораб, Торн.

— Да, който не се е разбързал да ходи никъде.

— Засега — допълни тя.

— Искрено се надявам, че си права.

— Иля осъществи известен напредък с Капитана — рече Хури. — Той започна да излиза от черупката си. Щом успя да го убеди да извади тайните оръжия, ще успее да го уговори и да тръгне.

Той се обърна; острите сенки подчертаваха лицето му.

— И тогава?

— Друга система. Няма значение коя. Ще изберем. Всичко е за предпочитане пред оставането тук.

— За известно време, може би. Но не трябва ли поне да проверим какво би могъл да стори за нас Силвест?

Тя издърпа дланта си от ръката му и попита предпазливо:

— Силвест ли? Сериозно ли говориш?

— Той прояви интерес към ставащото с нас на Рок. Или поне нещо прояви интерес. Ти разпозна в него Силвест или копие на неговата личност. И обектът, каквото и да представлява, се върна на Хадес.

— Какво предлагаш?

— Да помислим за немислимото, Ана: да потърсим неговата помощ. Ти ми каза, че матрицата Хадес е по-стара от инхибиторите. И може би е по-силна от тях. Поне така изглеждаше на Рок. Не е ли редно да разберем какво има да каже по въпроса Силвест? Може би няма да има възможност да ни помогне директно, но нищо чудно да разполага с информация, която би ни свършила работа. Той е прекарал там субективни вечности и има достъп до архивите на цяла, пътуваща сред звездите култура.

— Ти не разбираш, Торн. Мисля, че ти казах, но очевидно не е стигнало до теб. Няма лесен достъп до матрицата на Хадес.

Спомням си много добре. Но все пак има начин, дори това да означава, че човек трябва да умре, нали?

— Имаше и друг начин, но няма гаранция, че все още действа. Умирането е единственият начин, който знам аз. И няма да отида отново там, нито в този, нито в следващия живот.

Торн сведе поглед. Лицето му се беше превърнало в маска, която ѝ бе трудно да разчете. Разочарован ли беше или изпълнен с разбиране? Той нямаше представа какво е да падаш към Хадес със съзнанието, че те очаква сигурна смърт. Беше възкресена веднъж, след срещата си със Силвест и Паскал, но нямаше гаранция, че щеше да има същия шанс втори път. Самият този акт бе консумирал значителна част от изчислителните ресурси на Хадес и те, които и да бяха агентите, ръководещи безкрайните му изчисления, може би нямаше да наредят отново същото нещо. На Торн му беше лесно — той нямаше представа какво е това.

— Торн… — започна тя.