Амплитудите на колебанията нарастваха, бавно, но сигурно. Същевременно, предизвиквайки гравитационни пулсации с точност и елегантност, певецът извайваше самите модели, вкарвайки в играта нови вибрационни режими, като подсилваше едни и потискаше други. Въртенето на звездата вече бе унищожило сферичната симетрия в първоначалните начини на вибриране, но те бяха все така симетрични по отношение на оста на въртене. Сега певецът работеше върху въвеждането на още по-асиметрични режими в звездата, фокусирайки своите усилия върху една екваториална точка непосредствено между самия себе си и центъра на масата на звездата. Той увеличаваше своята мощ и фокус, а космическата струна вибрираше все по-силно. Непосредствено под певеца, на външната обвивка на звездата, потоците маса се стесняваха и отразяваха, загрявайки и компресирайки водорода на повърхността до близки до предизвикването на ядрени реакции условия. И те действително избухваха във вид на три-четири концентрични пръстена звездна маса, но това беше инцидентно. Онова, което имаше значение, онова, към което се стремеше певецът, беше нагъването и изкривяването на обвивката. Във врялата повърхност на звездата се появяваше нещо като пъп, трапчинка, достатъчно голяма, за да погълне цяла скалиста планета. Концентрични пръстени, ослепително ярки кръгове, се разпространяваха във всички посоки от „трапчинката”, изхвърляйки в пространството рентгенови лъчи и неутрино. Певецът продължаваше да помпа звездата с гравитационна енергия, изчислявайки моментите с хирургическа точност, „трапчинката” ставаше все по-дълбока, сякаш невидим пръст натискаше повърхността на балон. Около нея звездата се издуваше все no-навън в пространството, успоредно с преразпределянето на материята. Материята трябваше да отиде някъде, защото певецът изравяше дълбока дупка в звездата.
И щеше да го прави, докато достигне горящото ѝ ядро.