Корабът на изкуплението

— Ето — прозвуча в ухото ѝ истинският глас на Клавейн. — Сега вече можем да пристъпваме към работата. Вече те питах, но тъй като не ми отговори, ще повторя въпроса си дали би изпратила своя симулация в бета-ниво на „Зодиакална светлина”.

Ето сега вече я бе поставил в неудобно положение. Не искаше да признае, че не разполага с нужните средства за подобно нещо, така вече щеше да му се стори наистина странна.

— Ще помисля по въпроса. А междувременно, Клавейн, нека приключим този разговор, а? — Вольова се усмихна. — Прекъсна работата, която вършех.

Образът на Клавейн отвърна на усмивката ѝ.

— Нищо сериозно, надявам се.

Тя не беше прекъснала работата по изваждането на оръжията, дори докато се занимаваше със слугата. Беше казала на Капитана, че не иска да издава присъствието си, докато симулацията е включена, затова единственият начин, по който можеше да разговаря с нея, бяха същите слушалки. Той, на свой ред, можеше да разчита неизречените ѝ на глас мисли.

— Не искам Клавейн да знае повече, отколкото трябва, Капитане — беше казала Иля. — Особено пък за теб и случилото се с този кораб.

— А защо трябва Клавейн да научава нещо? Ако симулацията открие нещо, което не искаме да знаем, просто ще я убием.

— Но след това Клавейн ще задава въпроси.

— Ако има „след това”.

— Което означава?

— Означава… че ние нямаме намерение да преговаряме, нали?

Тя придружи слугата из кораба до мостика, като се стараеше да избира път, който щеше да ги преведе през най-малко изменените части на „Носталгия по безкрая”. Виждаше как симулацията на бета-ниво наблюдава всичко наоколо, очевидно осъзнавайки, че с кораба се бе случило нещо странно. Но не ѝ зададе нито един въпрос, свързан директно с дължащите се на чумата трансформации. Във всеки случай битката беше предварително обречена на неуспех. Приближаващият кораб съвсем скоро щеше да има възможност да види лично „Носталгия по безкрая” и щеше да узнае за чудноватите външни преобразувания.

— Иля — обади се гласът на Клавейн. — Нека не заобикаляме темата. Ние искаме трийсет и трите обекта, които сега се намират при вас, имаме страшна нужда от тях. Признаваш ли, че си наясно за какви обекти става дума?

— Би било малко неприемливо да го отричам, струва ми се.

— Добре. — Изображението на Клавейн кимна, за да подчертае съгласието си. — Това е някакъв напредък. Поне стана ясно, че въпросните обекти съществуват.

Вольова сви рамене.

— След като няма да го караме със заобикалки, защо не ги наречем направо с имената им? Това са оръжия, Клавейн, и ти го знаеш. И аз го знам. Те също го знаят, най-вероятно.

Тя свали за момент очилата си. Слугата на Клавейн крачеше из стаята, движенията му бяха почти, но не съвсем по човешки гъвкави. Върна очилата на мястото им и насложеното изображение започна да извършва същите, достойни за марионетка, движения.

— Вече започваш да ми допадаш, Иля. Да, това са оръжия. Много стари оръжия с по-скоро неизвестен произход.

— Не ми говори врели-некипели, Клавейн. Щом знаеш за тях, значи си наясно поне колкото мен, ако не и повече, кой ги е създал. Е, ето какво е моето предположение: мисля, че са дело на конджоинърите. Ти как смяташ?

— Близо си до истината, не отричам.

— Близо казваш?

— И то много.

— Защо не ми кажеш направо за какво точно става дума, дяволите да го вземат? Ако са оръжия на конджоинърите, как така си научил едва сега за тях?

— Те издават специални сигнали, позволяващи да ги открием. Така разбрахме къде се намират.

— Но вие не сте конджоинъри.

— Не… — Клавейн подчерта това твърдение с широк жест на ръката, почти синхронно със слугата. — Но ще бъда честен с теб, дори и само защото това би могло да наклони в моя полза везните при преговорите. Конджоинърите искат да си вземат оръжията обратно. Всъщност след „Зодиакална светлина” се носи цяла флота тежко въоръжени конджоинърски кораби.

Вольова си спомни думите на прасето Скорпион за това как Клавейн разкървавил носовете на паяците.

— Защо ми казваш всичко това? — попита тя.

— То те разтревожи, както виждам. И не те виня за това. Аз също бих се притеснил. Образът се почеса по брадата. — Затова би било добре да преговаряш първо с мен. Нека те освободя от оръжията. И по-нататък аз ще се оправям с конджоинърите.

— Защо смяташ, че ще имаш по-голям късмет от мен, Клавейн?

— Поради две причини, Иля. Първо, вече ги надхитрих няколко пъти. Второ и, може би най-важно — до неотдавна и аз бях един от тях.

— Направих справка, Иля — прошепна в ухото ѝ Капитанът. — Има Невил Клавейн, който е бил свързан с конджоинърите.

— И ти мислиш, че това би променило нещо? — попита Иля.

Той кимна.

— Конджоинърите не са отмъстителни. Ще те оставят на мира, ако нямаш какво да им предложиш. Но ако оръжията са все още при теб, ще те атакуват и ще те направят на пух и прах.

— В тезата ти има малък недостатък. След като оръжията са в мен, не смяташ ли, че аз ще ги направя на пух и прах?

Клавейн и намигна.

— Нима знаеш да боравиш толкова добре с тях?

— Имам известен опит.