Корабът на изкуплението

Свързващата врата се затвори. Иля превключи монитора на скафандъра си да черпи информация от външните камери и сензори, за да може да наблюдава оръжието, щом излезе извън корпуса. Щяха да му бъдат нужни няколко минути, за да стигне там, но тя не бързаше.

Случи се обаче нещо съвсем неочаквано. Скафандърът ѝ, включен към мониторите на корпуса, показваше, че корабът се бомбардира от светлина на оптичен лазер.

Първата ѝ реакция беше смазващо усещане за провал. Най-накрая, неизвестно как, бе привлякла вниманието на инхибиторите. Като че ли само намерението ѝ да извади оръжията се беше оказало достатъчно. Лазерната светлина трябва да идваше от уредите им с далечен радиус на действие. Те бяха забелязали кораба, бяха го подушили в мрака.

Но тогава осъзна, че емисиите не идваха от тяхната част на небето.

Идваха от междузвездното пространство.

— Иля…? — обади се Капитанът. — Да не би нещо да не е наред? Да прекратя ли изваждането на оръжието?

— Ти знаеше за това, нали?

— За кое?

— Че някой ни облива с лазерна светлина. С честота за комуникиране.

— Съжалявам, Иля, но аз току-що…

— Не си искал да знам за това. И аз го разбрах едва след като се включих към сензорите на корпуса, за да наблюдавам излизането на оръжието.

— Какви емисии… а, почакай. — Гръмовният му, достоен за божество глас, се поколеба. — Чакай. Сега разбирам какво имаш предвид. Не бях ги забелязал — ставаха толкова много други неща. Ти си по-силно настроена към подобни тревоги от мен, Иля… Тези дни нещо съм съсредоточен предимно към самия себе си. Ако изчакаш, ще върна назад информацията, за да видя кога са започнали… Разполагам със сензорните факти, както знаеш.

Не му вярваше, но беше наясно, че няма смисъл да го изобличава в лъжа. Той контролираше всичко и тя бе разбрала за лазерната светлина единствено поради моментен пробив в концентрацията му.

— Добре. От колко време?

— Не повече от ден, Иля. Един ден или нещо от този порядък…

— Какво означава „нещо от този порядък”, лъжец такъв?

— Имам предвид… въпрос на дни. Не повече от седмица.

— Копеле. Лъжлива свиня. Защо не ми каза по-рано?

— Мислех, че вече знаеш за сигнала, Иля. Не го ли улови, когато ме наближи със совалката?

„А — помисли си тя. — Значи сега вече говорим за сигнал, не за безсмислена светлина. Какво ли още знае?”

— Разбира се, че не съм го уловила. Спах до последния момент, а совалката беше програмирана да следи само за трансмисии, идващи от системата. Междузвездните комуникации са по-изместени към синия цвят на светлинния спектър в сравнение с обичайните честотни ленти. Какво беше синьото отместване, Капитане?

— Скромно, Иля… десет процента от светлината. Точно колкото да го отмести от очакваната честотна лента.

Вольова направи набързо нужните пресмятания. Десет процента от светлината… един лайтхъгър не би могъл да забави от такава скорост за много по-малко от трийсет дни. Дори в системата да навлизаше лайтхъгър, тя все още разполагаше с половин месец преди неговото пристигане. Не беше кой знае колко, но беше за предпочитане пред откритието, че от това събитие ги делят само броени дни.

— Капитане? Сигналът трябва да е автоматизирана трансмисия, програмирана да се повтаря непрекъснато, иначе нямаше да го поддържат толкова дълго. Препрати го към скафандъра ми. Незабавно.

— Да, Иля. А тайните оръжия? Да изоставя ли изкарването им?

— Да — започна тя, но се коригира веднага. — Не. Не! Нищо не се променя. Продължавай да вадиш проклетите оръжия — изваждането и на осемте ще отнеме само няколко часа. И нали чу какво казах преди? Искам масата ти да ги екранира от инхибиторите.

— Ами източникът на сигнала, Иля?

Ако имаше такава възможност, при този въпрос тя охотно щеше да го срита. Но се носеше във въздуха далече от нещо, което би могло да бъде ритнато.

— Просто ми пусни шибания сигнал.

Стъклото пред лицето ѝ се замъгли и закри гледката на тайната оръжейна. За момент тя не виждаше нищо друго освен неизмеримо бяло море. После се оформи някаква сцена, бавно се появи някакъв интериор. Тя като че ли стоеше в единия край на дълго, спартански мебелирано помещение. Между нея и другите трима присъстващи се издигаше черна маса.

— Здравейте — обади се единственият човек от мъжки пол от тримата непознати. — Казвам се Невил Клавейн и мисля, че имате нещо, което искам. — На пръв поглед той ѝ заприлича на продължение на масата. Дрехите му бяха със същия неотразяващ черен цвят, така че се открояваха само дланите му със сплетени пръсти и главата му. На обратната страна на дланите му се виждаха подобни на въжета изпъкнали вени. Брадата и косата му бяха бели, тук-там лицето му беше набраздено от тъмни сенки.

— Той има предвид съоръженията във вашия кораб — обади се седналата до него жена. Тя изглеждаше много млада и носеше подобна на неговата черна квазиуниформа. На Вольова ѝ беше малко трудно да разбере акцента ѝ; според нея той звучеше като някой от местните Йелоустоунски диалекти. — Знаем, че трийсет и три от тях в момента са при вас. Следим непрекъснато диагностичните им сигнатури, така че дори не си помисляйте да блъфирате.