— Знам — отвърна Фелка. — Знам. Но въпреки всичко трябва да го направиш.
— Няма как да го знаеш.
— Има и го знам. Аз я усетих, Клавейн. Усетих желанието ѝ да го направим.
Наблюдаваше го, сам и в мълчание, от наблюдателния купол в близост до носа на „Зодиакална светлина”. Беше дал инструкции да не го безпокоят, докато не отиде при тях, дори това да означаваше да остане часове наред в самота.
След четирийсет и пет минути очите му свикнаха с мрака. Той се взираше в морето на безкрайната нощ зад кораба си, очаквайки знак, че работата е извършена. От време на време космически лъч надраскваше фалшива следа върху полезрението му, но той знаеше, че почеркът на събитието ще бъде различен и няма как да го обърка. Нито пък имаше вероятност да го пропусне в тази тъмнина.
То изригна от сърцето на мрака: синьо-бял проблясък, който достигна максималната си яркост в продължение на три-четири секунди и започна да намалява бавно, преминавайки през различни нюанси на червеното и ръждивокафявото. Петното прогори дупка в зрението му, ярка виолетова точица, която остана пред вътрешния му взор дори след като затвори очи.
Беше унищожил „Куче грозде”.
Въпреки усилията си, Скейд не беше открила всички заряди, които двамата със Скорпион бяха залепили из кораба ѝ. А тъй като ставаше въпрос за антиматерия, беше достатъчно да остане само едно връхче от игла, за да свърши нужната работа. Въпросният заряд беше само инициатор на много по-голям водопад от взривове: първо на бойните глави, съдържащи антиматерия, а после — на самите конджоинърски двигатели. Целият този процес се осъществяваше моментално и без предупреждение.
Клавейн мислеше за Галиана. Скейд беше решила, че той никога нямаше да атакува кораба, след като разбере или дори само заподозре, че Галиана е на борда му.
И може би имаше право.
Но Фелка го беше убедила, че трябва да го направи. Единствено тя се бе докоснала до нейното съзнание и бе усетила агонията, причинявана от присъствието на Вълка. И единствено тя бе успяла да предаде това простичко послание на Клавейн.
„Убий ме.”
И той го бе направил.
Клавейн зарида, когато осъзна истински какво е извършил. Винаги съществуваше някаква, макар и нищожна вероятност, тя да се оправи. Сигурно именно заради това така и не бе приел отсъствието ѝ — тази надежда правеше възможно да отрича факта на смъртта ѝ.
Но подобна утеха вече не съществуваше.
Беше убил съществото, което обичаше най-много на света.
Клавейн плачеше, безмълвен и сам.
„Извинявай, извинявай, извинявай…”
Той усети, че тя се приближава до чудовището, в което се беше превърнал. Чрез сетивата, които нямаха точен човешки аналог, Капитанът усети наближаващото метално присъствие на совалката на Вольова. Тя не мислеше, че всезнанието му е толкова пълно. От многото разговори, на които се бяха насладили, той беше разбрал, че все още го смята за затворник на „Носталгия по безкрая”, макар и затворник, който в известен смисъл се беше слял със своя затвор. Иля беше картографирала и каталогизирала усърдно нервните връзки на новата му, значително уголемена анатомия, проследявайки начина, по който се преплитаха със и инфилтрираха старата кибернетична мрежа на кораба. Трябва да си бе дала много добре сметка, на аналитично ниво, че няма смисъл да прави повече разлика между затвора и затворника. Въпреки това, изглежда не беше в състояние да направи този последен ментален скок, не беше в състояние да престане да гледа на него като на нещо вътре в кораба. Може би това би било прекалено радикална промяна на някогашните им взаимоотношения. Не можеше да я вини за този последен провал на въображението. Той самият също щеше да изпита огромни затруднения, ако беше на нейно място.
Капитанът усети как совалката влиза в него. Това усещане не можеше да бъде описано: сякаш през кожата му, през дупка в корема, беше прокаран напълно безболезнено камък. Малко по-късно усети потрепване сред вътрешностите си, докато совалката се закрепи на място.
Тя се беше прибрала.
Насочи вниманието си навътре, усещайки остро ставащото в него самия. Усещането му за външния свят — всичко, което се намираше отвъд корпуса му — отстъпи на второ място. Слизаше като по стълбица, като се фокусираше първо върху една своя област, после върху артериалната бъркотия от коридори и тръби във въпросната област. Иля Вольова беше подобна на едно-единствено атомче, което се движеше по коридора. В него имаше и други живи същества, както ги имаше във всяко живо същество. Дори клетките съдържаха организми, които някога са били независими. Той пък имаше плъхове: вечно бързащи нанякъде дребни присъствия. Но те бяха с не особено развити сетива и в крайна сметка се подчиняваха на неговата воля, неспособни да го изненадат или забавляват. Машините бяха дори още по-безинтересни. Затова пък Вольова беше нарушаващо покоя му присъствие, чужда клетка, която можеше да убие, но не и да контролира.
Сега тя му заговори. Той чуваше издаваните от нея звуци, улавяше ги от вибрациите, които причиняваше върху материала на коридора.