Корабът на изкуплението

Тя обикаляше из тайната камера, също като кралица, правеща оглед на своята войска. Налице бяха трийсет и три оръжия, като нямаше две еднакви. Беше посветила голяма част от живота си на тяхното изучаване, заедно с другите седем, които бяха изгубени или унищожени. Но за цялото това време не бе постигнала нищо повече от изключително ограничено запознаване с повечето от тях. Беше тествала много малко по начин, който наистина да има значение. А онези, които беше опознала най-добре, бяха именно изгубените. Беше убедена, че някои от останалите оръжия дори нямаше как да бъдат изпробвани, без да бъде изразходвана единствената възможност да бъдат използвани. Но това не се отнасяше за всички. Най-трудното беше да се отличат различните подкласове оръжия, да се класифицират според обсега на действие и разрушителната им мощ и колко пъти можеха да бъдат използвани. Вольова винаги бе крила незнанието си по въпроса от своите колеги, защото имаше само най-бегла представа за възможностите на половината си оръжия. Но дори това недостатъчно знание бе постигнала с цената на значителни усилия.

Беше решила кои оръжия да използва срещу инхибиторските машини въз основа именно на дългогодишните си изследвания. Щеше да използва осем, а останалите двайсет и пет да остави на борда на „Носталгия по безкрая”. Те бяха с малка маса и следователно можеха да бъдат разположени бързо и дискретно из системата. Изследванията ѝ показваха също, че въпросните осем оръжия имаха достатъчно голям обсег на действие, за да ударят по мястото, където се бяха разположили в момента инхибиторите, но пресмятанията ѝ в голяма степен се базираха върху догадки. А Вольова мразеше догадките. Още по-малка беше сигурността и че те ще успеят да навредят достатъчно на инхибиторите, за да променят намеренията им. Беше убедена обаче в едно: щяха да ги забележат. Ако досега човешката дейност в системата беше само нещо като досадно жужене на насекоми — дразнещо, но не и активно опасно — тя щеше да я доведе до друго ниво — истинска атака на комари.

„Да ви видим как ще ги смачкате, копелета” — помисли си тя.

Огледа подробно и осемте оръжия, за да се увери, че нищо не се бе променило след последната ѝ инспекция. И наистина нищо не се бе променило. Те стояха по местата си точно така, както ги беше оставила. Изглеждаха също толкова злокобни и застрашителни, но не бяха направили нищо неочаквано.

— Ето от тези осем ще имам нужда, Капитане — обяви тя.

— Само от осемте?

— Ще свършат работа засега. Не трябва да слагаме всичките си кошници в едно яйце или както там беше метафората.

— Сигурен съм, че има нещо подходящо.

— Когато кажа, всички оръжия ще трябва да се задействат едно след друго. Ще можеш да го направиш, нали?

— Когато кажеш…

— Просто ги изкарай от кораба. Извън теб, имам предвид — поправи се тя, защото забеляза, че Капитанът бе започнал да проявява склонност да говори за себе си и за кораба като за едно цяло. Не искаше да направи нищо, колкото и незначително да беше, което би могло да наруши внезапно проявената от него склонност към сътрудничество. — Просто отвън — продължи Вольова. — И тогава, когато и осемте бъдат отвън, ще направим още една проверка на системите. Теб ще оставим между тях и инхибиторите, за да бъдеш във възможно най-голяма безопасност. Нямам чувството, че ни наблюдават, но най-разумно би било да действаме предпазливо.

— Абсолютно съм съгласен с теб, Иля.

— Чудесно. В такъв случай да започнем с доброто старо оръжие седемнайсет?

— Както кажеш, Иля.

Движението беше внезапно и стряскащо. От толкова отдавна нито едно от оръжията не се беше раздвижвало по какъвто и да било начин, че беше забравила напълно как изглежда това. Подпората му започна да се движи по релсата, така че цялата маса на оръжието, с размери на обелиск, се плъзна гладко и безшумно встрани. Всичко в това помещение се извършваше в мълчание, разбира се, но на Вольова ѝ се струваше, че тук тишината беше още по-дълбока и безпристрастна, като тишината на място за екзекуции.

Мрежата от релси позволяваше на оръжията да стигат до значително по-малката камера, която се намираше непосредствено под тайното помещение, в което се намираха. Малката камера бе голяма колкото да побере най-голямото оръжие и беше построена единствено за тази цел.

Вольова проследи с поглед как оръжие номер седемнайсет изчезна в съседното помещение, припомняйки си своето преживяване с контролната субперсона „Седемнайсет”, която бе проявила тревожни признаци на свободомислие и подчертана липса на уважение към нейния авторитет. Не се съмняваше, че нещо подобно на Седемнайсет съществува във всяко едно оръжие. Нямаше смисъл да се тревожи за това сега; можеше само да се надява Капитанът и оръжията да продължават да вършат онова, за което ги молеше.

Нямаше смисъл да се притеснява за това, определено не. Но въпреки всичко я измъчваха недобри предчувствия.