Корабът на изкуплението

Клавейн беше с Фелка, когато тя дойде на себе си. Той седеше край леглото ѝ, като се почесваше по брадата и издаваше скърцащ звук, наподобяващ песента на щурците, който се впиваше безмилостно в подсъзнанието ѝ и я дърпаше към будното състояние. Тя сънуваше Марс, сънуваше своята Стена, сънуваше, че се е отдала на безкрайната, всепоглъщаща задача за поддържане на нейната недосегаемост.

— Фелка. — Гласът му прозвуча остро, почти строго. — Фелка. Събуди се. Аз съм, Клавейн. Вече си сред приятели.

— Къде е Скейд? — попита тя.

— Изостана някъде назад. Тя вече не е твоя грижа. — Той постави дланта си върху ръката ѝ. — Толкова ми олекна, че си добре. Радвам се да те видя отново, Фелка. Понякога си мислех, че това няма да стане никога вече.

Стаята, в която бе дошла в съзнание, не ѝ напомняше нито едно от помещенията в „Куче грозде”. Изглеждаше някак по-грубовата. Очевидно се намираше на кораб, но не така безупречно направен като предишния.

— Ти така и не си взе довиждане с мен, преди да дезертираш — промълви тя.

— Знам. — Клавейн изглеждаше уморен, по-стар, отколкото си го спомняше от последната им среща. — Знам и се извинявам. Но го направих умишлено. Ти щеше да опиташ да ме разубедиш. — В тона му се прокраднаха обвинителни нотки. — Нали?

— Единственото ми желание беше да се погрижиш за себе си. Затова те убедих да влезеш в Затворения съвет.

— Сега, като се замисля, виждам, че това беше грешка, а?

Тонът му бе омекнал. Фелка беше почти сигурна, че се усмихваше.

— Да, признавам, че не това имах предвид, като казах „да се погрижиш за себе си”.

— А Скейд грижеше ли се за теб?

— Искаше да й помогна. Но не го направих. Затворих се… в себе си. Не исках да науча, че те е убила. А тя полагаше доста усилия за тази цел, Клавейн.

— Знам.

— Галиана е при нея.

— И това знам. С Рьомонтоар и Скорпион разположихме зарази из кораба ѝ. Дори в този момент бихме могли да го унищожим, ако бях готов да забавя пристигането ни на Ризургам.

Фелка се надигна с усилие и седна.

— Чуй ме хубавичко, Клавейн.

— Слушам те.

— Трябва да убиеш Скейд. Няма значение, че Галиана е с нея. Галиана сама би пожелала да го направиш.

— Знам — промълви той. — Но това не улеснява задачата ми.

— Така е. — Фелка повиши глас. Не се страхуваше да прояви гняв към човека, който току-що я беше спасил. — Но не ме разбра. Галиана би пожелала да направиш точно това. Знам го добре, Клавейн. Докоснах съзнанието ѝ отново, когато се срещнахме с Вълка.

— Там вече няма част от Галиана.

— Има. Вълкът направи всичко възможно, за да я скрие, но… Успях да я почувствам.

Тя се взря в лицето му, изучавайки старите му, непроявени загадки. От всички лица, които бе виждала, най-лесно можеше да разпознае неговото, но какво точно означаваше това? Дали бяха свързани от нещо повече от случайността, обстоятелствата и общата история? Спомни си как го беше излъгала, че му е дъщеря. Нищо в поведението му не показваше дали бе разбрал, че това е лъжа.

— Фелка…

— Чуй ме, Клавейн. — Плесна го по дланта и я стисна, за да привлече вниманието му. — Чуй ме. Никога не съм ти го казвала, защото ме смущаваше прекалено много. Но при експериментите от „Встъпление” усетих някакво съзнание, което достигаше до мен от бъдещето. Почувствах някакво неописуемо зло. Но усетих също и нещо познато. Беше Галиана.

— Не… — прекъсна я Клавейн.

Тя стисна ръката му още по-силно.

— Това е истината. Но вината не е нейна. Сега го разбирам. Това беше умът ѝ, след като Вълкът го беше завладял. Скейд позволи на Вълка да участва в експериментите. Нуждаеше се от съвета му за машината.

Клавейн поклати глава.

— Вълкът никога не би си сътрудничил със Скейд.

— Но го направи. Тя го убеди, че е необходимо да ѝ помогне. Защото така тя, а не ти щеше да вземе оръжията.

— И каква би била ползата за Вълка от това?

— Никаква. Но за него беше по-добре оръжията да попаднат в ръцете на сила, върху която има влияние, вместо у трета страна като теб, например. Затова се съгласи да ѝ помогне, знаейки, че винаги ще намери начин да унищожи оръжието, когато се озове в близост до него. Аз бях там, Клавейн, в неговото владение.

— И Вълкът го позволи?

— Той го изиска. Или по-скоро, онази част в него, която все още беше Галиана.

Фелка направи пауза. Знаеше колко трудно трябва да е всичко това за Клавейн. Беше истинска агония и за нея самата, а Галиана означаваше за него дори още повече, отколкото за нея.

— В такъв случай някаква част на Галиана все още си спомня за нас, това ли искаш да кажеш? Част, която помни какво е било преди?

— Тя все още помни, Клавейн. Все още помни и чувства. — Фелка замълча отново, осъзнавайки, че предстои най-трудното. — Затова трябва да го направим.

— Да направим какво?

— Каквото планираше да направиш, преди Скейд да ти съобщи, че Галиана е при нея. Трябва да унищожиш Вълка. — Вгледа се отново в лицето му, като не можеше да се начуди на преклонната му възраст и изпитваше мъка заради това, което му причинява. — Трябва да унищожиш кораба.

— Но ако го направя — заяви внезапно и развълнувано Клавейн, сякаш бе намерил фатална грешка в аргумента ѝ, —  ще убия Галиана.