Корабът на изкуплението

— Капитане? — възкликна Иля Вольова. — Аз съм. Върнах се от Ризургам.

Той ѝ отговори чрез материала на кораба; за него самия гласът му бе като шепот.

— Радвам се да те видя отново, Иля. Чувствах се малко самотен. Как е положението на планетата?

— Тревожно.

— Тревожно ли?

— Нещата се развиват все по-бързо. Хури смята, че ще успее да овладее положението достатъчно дълго, за да изведе повечето от тях от повърхността на Ризургам, но аз не съм убедена, че ще успее.

— Ами Торн? — попита деликатно Капитанът.

Много се радваше, че Вольова изглеждаше по-загрижена от ставащото на Ризургам, отколкото от другия въпрос. Може би все още не беше забелязала идващия лазерен сигнал.

— Торн иска да бъде спасителят на народа, човекът, който ще го заведе до Обетованата земя.

— Явно смяташ, че е подходящо да се действа по-директно.

— Изследвал ли си обекта напоследък, Капитане?

Разбира се, че го беше правил. Ако не заради друго, най-малкото заради болезненото любопитство, което не го напускаше. Беше видял как инхибиторите разглобяват газовия гигант с абсурдна лекота, като детска играчка. Беше видял появата на плътните сенки на нови машини в облака от освободена материя, компоненти, всеки един от които бе голям колкото отделен свят. Така, както бяха разположени в мъглявината, те напомняха полуоформени ембриони. Очевидно машините скоро щяха да се съберат в нещо още по-голямо. Може би беше възможно да се отгатне как ще изглежда. Най-големият компонент наподобяваше оформен като тромпет стомах, широк две хиляди и дълбок шест хиляди километра. Капитанът смяташе, че другите форми щяха да се съединят със задната част на гиганта.

Това бе една-единствена машина, нямаща нищо общо с пръстеноподобните структури, които инхибиторите бяха издигнали около газовия гигант. Една-единствена машина, способна да осакати цяла звезда, поне Вольова мислеше така. На капитан Джон Браниган почти му се струваше, че си заслужава да остане жив, за да види какво ще направи по-нататък машината.

— Изследвал съм го — отвърна сега той.

— Според мен е почти завършен — рече Вольова. — Въпрос на месеци, може би — по-малко, преди да бъде напълно готов. Точно заради това не можем да рискуваме.

— Оръжията ли имаш предвид?

Усети трепета ѝ.

— Каза ми, че ще размислиш дали да ми позволиш да ги използвам, Капитане. Остава ли в сила това положение?

Остави я да се поизпоти, преди да отговори. Тя явно наистина не знаеше за лазерния сигнал. Беше сигурен, че това щеше да бъде първата ѝ мисъл, ако го беше забелязала.

— Не е ли рисковано да използваме оръжията, Иля, след като стигнахме дотук без да бъдем атакувани?

— Даже още по-рисковано е да оставим нещата, докато стане прекалено късно.

— Предполагам, че Хури и Торн изобщо не са ентусиазирани от подобна перспектива сега, когато евакуацията се развива в съответствие с плана.

— Превозили са едва две хиляди души от повърхността на планетата, Капитане — един процент от общия брой. Това не е нищо повече от жест. Да, нещата ще стават по-бързо, веднъж щом правителството се заеме с осъществяването на операцията. Но пък ще има и много по-голямо гражданско неподчинение. Затова трябва да помислим да ударим инхибиторите преди те да са ударили нас.

— Но така със сигурност ще привлечем ответен огън от тяхна страна — отбеляза Капитанът. — Техните оръжия ще ме унищожат.

— Разполагаме с нашите тайни оръжия.

— Те нямат отбранителна стойност, Иля.

— Е, мислила съм по този въпрос — отговори сопнато тя. — Ще разположим оръжията на разстояние няколко светлинни часа от кораба. Те могат да се придвижат до желаната позиция преди да ги активираме, както направиха в случая с Хадес.

Не беше необходимо да ѝ напомня, че атаката срещу Хадес изобщо не беше протекла по вода. Но пък почтеността го задължаваше да признае, че Вольова беше предадена не от самите оръжия.

Джон Браниган затърси други възражения. Не трябваше да изглежда, че се съгласява прекалено лесно, иначе тя щеше да се изпълни с подозрения.

— Ами ако все пак успеят да установят връзка с нас… с мен?

— Дотогава вече ще сме нанесли решителен удар. Ако последва отговор, тогава ще се притесняваме за него.

— А оръжията, които имаш предвид…

— Подробности, Капитане, подробности. Можеш да оставиш това на мен. От теб се иска само да прехвърлиш контрола им.

— На всичките трийсет и три оръжия?

— Не… няма да е необходимо. Само онези, които съм набелязала. Не възнамерявам да използвам всичко срещу инхибиторите. Както беше така добър да ми напомниш, оръжията може да ни потрябват и след това, за справяне с евентуални наказателни мерки от тяхна страна.

— Значи си обмислила всичко, така ли?

— Нека кажем само, че винаги съм имала планове и за непредвидени случаи. — Тук тонът и се промени. — Капитане, и едно последно нещо.

Той се поколеба, преди да отговори. Може би сега идваше ред на онази информация. Тя щеше да го попита за лазерния сигнал, който се бе отразил многократно в корпуса му, сигнала, за който не му се искаше тя да разбере.

— Казвай, Иля — промълви с натежало сърце той.

— Дали случайно нямаш още от онези цигари?

ТРИЙСЕТА ГЛАВА