Корабът на изкуплението

— Нека корабът ти ми изпрати плана си. Искам пълна карта на структурния профил на твоя кораб. Ако успееш да го убедиш да се оцвети, за да разкрие контурите, изложени на максимален натиск, още по-добре. Искам да знам дали мога да направя каквото съм намислил и дали корабът ти ще го издържи.

— Няма начин да ме спасиш. Прекалено сте далече. Дори да направите още в този момент обратен завой и да тръгнете към мен, ще пристигнете прекалено късно.

— Има начин, повярвай ми. А сега ми изпрати нужната информация, ако обичаш. Иначе ще се наложи да се осланям единствено на инстинктите си, а това невинаги е най-добрият вариант.

Тя не отговори веднага. Клавейн чакаше, като се почесваше по брадата, и си отдъхна едва когато „Куче грозде” му сигнализира, че е получил данните. Той филтрира трансмисията за невропатогенни вируси и след това ѝ позволи да проникне в черепа му. Всичко, което трябваше да знае за товарния кораб, вече беше в главата му, в краткотрайната му памет. — Много ти благодаря, Антоанет. Ще свърши чудесна работа.

Клавейн изпрати заповед до една от връщащите се ракети-влекачи. Тя се отдели от другите две и с непрестанно увеличаваща се скорост осъществи такъв остър завой, който би смазал всеки намиращ се на борда ѝ човек. Клавейн ѝ нареди да пренебрегне всичките си ограничения за вътрешна безопасност, като отстрани необходимостта да запази гориво за обратния си път до „Куче грозде”.

— Какво ще правиш? — попита Бакс.

— Изпращам ти един робот. Той ще се закрепи за корпуса ти и ще те изтегли до открития Космос, като те измъкне от гравитацията на Танджърин дрийм. Влекачът ще ти даде начален тласък към Йелоустоун, но се опасявам, че оттам нататък ще трябва да разчиташ на себе си. Надявам се да успееш да оправиш токамака, иначе те очаква безкрайно падане към дома.

Като че ли за осъзнаването на думите му ѝ бе необходима цяла вечност.

— Значи няма да ме вземете като ваш затворник?

— Не днес, Антоанет. Но ако отново се изпречиш на пътя ми, ти обещавам едно: ще те убия.

Изричането на тази заплаха не му беше никак приятно, но разчиташе тя да я накара да се вразуми. После прекъсна връзката, преди да бе успяла да отговори.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В една сграда в Кювие, на планетата Ризургам, край прозореца стоеше жена, с гръб към вратата и здраво стиснати длани зад гърба.

— Следващият — рече тя.

Докато чакаше да вкарат заподозрения, тя остана край прозореца, възхищавайки се на страховитата и отрезвяваща гледка, която се разкриваше от него. Полегатите прозорци се простираха от тавана до пода, като горните им краища бяха наклонени навън. Във всички посоки се виждаха постройки с утилитарен вид — струпани едни върху други кубове и правоъгълници. Безмилостно четвъртитите сгради вдъхваха чувство на смазващ конформизъм и покорност. Предназначението на менталните насочващи вълни бе да се изключи възможността за каквато и да било радостна или ободряваща мисъл.

Нейният офис, който бе мъничка частица от значително по-големия Дом на инквизицията, се намираше в престроената част на Кювие. Според историческите документи — самата инквизиторка не бе още тук по време на събитията — сградата се намираше в по-голяма или по-малка степен точно над точката, където инундационистите на Истинския път бяха взривили първото си терористично съоръжение. С мощността си от два килотона, бомбата от антиматерия с големина колкото връхче на карфица не беше най-впечатляващото средство за унищожение, с което се бе сблъсквала. Важното обаче не беше големината на оръжието, а какво се правеше с него.

Терористите не биха могли да изберат по-мека мишена, а резултатите бяха пагубни.

— Следващият… — повтори жената-инквизитор, този път малко по-силно.

И чу гласа на стоящия отвън охранител. — Това беше всичко за днес, госпожо.

Разбира се — личното дело на Айбърт беше последното в купчинката.

— Благодаря — отвърна тя. — Предполагам не си чул нищо ново за разследването на Торн?

Часовоят отговори с леко неудобство, сякаш предаваше информация между две съперничещи си правителствени ведомства.

— Както подразбрах, са освободили един от хората след разпита. Алибито му било желязно, макар да било необходимо известно убеждаване, докато го получат от него. Май бил с жена, която не му е съпруга, нещо от този род. — Той сви рамене. — Обичайната история…

— И обичайното убеждение, предполагам — няколко злочести пътувания надолу по стълбите. Значи нямат допълнителни улики за Торн?

— Не са се доближили до залавянето му повече, отколкото вие — до хващането на триумвира. Съжалявам. Знаете какво имам предвид, госпожо.

— Да…

Тя остави думата да увисне мъчително във въздуха.

— Това всичко ли е, госпожо?

— Засега.

Вратата се затвори с леко поскърцване.