Корабът на изкуплението

Кометата беше голяма, но не необичайно голяма; поне един милион комети от рояка бяха по-големи от нея. Тази замръзнала топка от кал, превърната в буца черен лед, бе дълга двайсет километра от единия до другия си край; представляваше компактна смес от метан, въглероден окис, азот и кислород, гарнирана със силикати, черни като сажди въглеводороди и няколко проблясващи вени от пурпурни или смарагдовозелени органични макромолекули. Те бяха кристализирали в красиви, пречупващи светлината кристални слоеве преди няколко милиарда години, когато Галактиката бе по-млада и все още беше по-спокойно място. През повечето време обаче, тя милостиво тънеше в мрак. От това разстояние Епсилон Еридани не бе нищо повече от блестяща точица, намираща се на тринайсет светлинни часа. Не изглеждаше да е по-близо от по-ярките звезди.

Но тогава бяха дошли хората.

Бяха пристигнали с ескадрон от тъмни ракети, чиито товарни помещения бяха препълнени с машини за трансформиране на околната среда. Бяха покрили кометата с було от прозрачна пластмаса, която я обви като пенеста слюнка. Пластмасата даде на кометата липсващата ѝ структурна твърдост, но тя бе станала незабележима на известно разстояние. Фонът при сканирането със спектроскопи или радари оставаше почти напълно непроменен, а въпросните вариации бяха в границите на допустимите грешки на демаршистките замервания.

След като се погрижиха за устойчивостта на кометата чрез пластмасовата обвивка, хората се заеха с въртенето около собствената ѝ ос. Йонните ракети, които бомбардираха повърхността ѝ, бавно подкопаваха нейната инерция. Едва когато остатъчната скорост на въртене стана пренебрежимо малка, достатъчно малка, за да не предизвиква подозрения, йонните бомбардировки бяха преустановени и инсталациите — прибрани от повърхността ѝ.

Но по това време хората вече си бяха намерили занимание вътре. Бяха извадили ядрото ѝ и бяха трамбовали осемдесет процента от вътрешния ѝ обем във вид на тънка, твърда обвивка, която използваха като облицовка на външната черупка. Получената в резултат камера бе широка петнайсет километра и с абсолютна сферична форма. Добре скрити шахти позволяваха влизането в камерата отвън; бяха достатъчно широки, за да позволят преминаването на средно голям космически кораб, стига да се движи умело. Закотвянето и ремонтните работи се извършваха по вътрешната повърхност на камерата, наподобяваща гъстата решетка на градския пейзаж, прекъсвани тук-там от криоаритметичните двигатели — тумбести черни сводове, осеяли решетката като тапи от вулканична пепел. Огромните машини бяха квантови хладилници, всмукващи горещината от местния свят чрез компютърно охлаждане.

Клавейн бе осъществявал прехода при влизането достатъчно пъти, за да не се притесни от внезапното задействане на поредицата от настройки, необходими за избягване на сблъсъка с въртящата се кометна обвивка. Поне така си каза. Истината обаче бе, че никога не си бе поемал дълбоко въздух, преди да влезе или излезе здрав и невредим оттам. В много отношения това напомняше минаване през непрекъснато намаляващия отвор на падаща вертикална подвижна решетка на крепостна стена. А при един толкова голям кораб като „Куче грозде” настройките бяха дори още по-резки.

Повери операцията на корабните компютри. Те знаеха точно какво е необходимо да се направи, а влизането през тесния отвор бе от типа добре конкретизирани проблеми, с които компютрите се справяха по-добре от хората, дори ако хората бяха конджоинъри.

Малко след това преходът бе осъществен и той вече се намираше вътре. Не за пръв път Клавейн усети главозамайване при вида на интериора на кометата. Обвивката не остана куха дълго време. Макар и изпразнена от собствената си сърцевина, тя бе изпълнена с движеща се машинария: голям часовников механизъм от бързо движещи се кръгове, напомнящ фантастично сложна сфера от поместени едно в друго кълба.

Намираше се във военната твърдина на своя народ: Майка Нест.

Майка Нест имаше пет слоя. Външните четири бяха направени така, че да симулират гравитация, с постепенно увеличение от по половин гравитационна константа. Всеки пласт се състоеше от три пръстена с приблизително еднакъв диаметър, равнината на всеки пръстен бе наклонена под ъгъл от шейсет градуса спрямо съседния. Имаше два възела, където трите пръстена минаваха близо един до друг, и във всеки един от тях пръстените изчезваха в някаква шестоъгълна структура. Тези структури изпълняваха функцията да осъществяват взаимозамяна между пръстените и да ги водят. Всеки пръстен се плъзгаше през ръкави в тези структури на точките на пресичане, сдържан от нефрикционни магнитни полета. Самите пръстени представляваха тъмни ленти, осеяни с безброй миниатюрни прозорчета и тук-там — с някое по-голямо осветено пространство.