Корабът на изкуплението

Там имаше Меркаторова проекция на Ризургам. Картата отразяваше прогреса на землеоформящата програма; на нея се виждаха малки сини и зелени петънца освен безмилостните сиви, кафяви и бели цветове, които бяха единствени само преди един век. Кювие бе все още най-голямото селище, но вече имаше десетина достатъчно големи предни поста, за да могат да се сметнат по право за градове. Бяха свързани помежду си с канали, пътища или тръби за пренасяне на товари. Виждаха се шепа писти за приземяване, но летателните апарати не бяха достатъчно, за да осигурят рутинни полети по въздуха за всички; тази привилегия имаха само ключовите държавни служители. До по-малките селища — метеорологичните станции и малкото останали археологични разкопки — можеше да се стигне по въздуха или с кролърите, които се движеха по всякакъв терен, но обикновено това пътуване отнемаше не по-малко от седмица.

Сега в североизточния ъгъл на картата, отстоящ на стотици километри от което и да е място, за което бяха чували повечето хора, премигваше червена светлинка. Обаждаше се действащ агент. Оперативните работници се идентифицираха с кодовите си номера, които премигваха до светлинката, обозначаваща местонахождението им.

Оперативен работник Четири.

Инквизиторката усети, че късите тъмни косми на тила ѝ настръхват. Много, много отдавна не беше получавала вести от оперативен работник Четири.

Набра въпроса си върху бюрото, като търсеше нужния черен клавиш и чукваше по него. Искаше бюрото да провери дали имаше достъп в момента до оперативен работник Четири. То потвърди, че червената светлинка бе започнала да премигва едва от два часа. Агентът бе все още във въздуха, в очакване на отговора на инквизитора.

Тя вдигна телефонната слушалка и я допря до ухото си.

— Комуникации.

— Тук комуникации.

— Свържете ме с оперативен работник Четири. Само аудио връзка. Протокол три.

— Не затваряйте, ако обичате. Осъществявам връзката. Готово.

— Дайте ѝ допълнителна подсигуровка.

Чу как сигналът на линията се промени леко, след като служителят се оттегли. Ослуша се, но не чу нищо друго освен съскане.

— Четири…? — прошепна тя.

Отговорът дойде едва след изпълнено с агония изчакване.

— Аз съм.

Гласът беше слаб, като ту се губеше сред статичния шум, ту се появяваше отново.

— Много време мина, Четири.

— Знам. — Гласът беше женски и инквизитор Вюйомие го познаваше много добре. — Как сте, инквизитор Вюйомие?

— Работата има своите върхове и спадове.

— Това чувство ми е познато. Трябва да се срещнем, спешно и лично. Вашият офис все още ли е сред привилегированите?

— В определени граници.

— Тогава предлагам да злоупотребите максимално с тях. Знаете къде се намирам в момента. На седемдесет и пет клика оттук има едно малко селище на име Золнхофен. Мога да бъда там до един ден на следните координати.

И тя запозна инквизиторката с подробностите за хотелчето, което вече бе изнамерила.

Инквизиторката извърши обичайните си аритметични действия. Сухоземният транспорт щеше да я откара там след два-три дена. По въздуха щеше да стане по-бързо, но пък биеше повече на очи: Золнхофен не беше точка от най-разпространените маршрути. По въздуха щеше да се добере там до ден и половина, дори ако се наложеше да направи обиколка, за да избегне въздушните фронтове. Обикновено когато получеше подобна молба от оперативен работник, не се колебаеше да лети. Но това бе действащ агент Четири. Не можеше да си позволи да привлича ненужно внимание към тази среща. От друга страна, точно това щеше да направи, ако не избереше въздушния път.

Не беше лесно.

— Наистина ли е толкова спешно? — попита тя, макар да знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Разбира се. — Жената издаде странен звук, наподобяващ кудкудякане. — Иначе не бих се обадила, нали?

— И с нея ли е свързано… с триумвира?

Може би си въобразяваше, но ѝ се стори, че усети усмивката в последвалия отговор.

— А с кой друг?

ПЕТА ГЛАВА

Кометата нямаше име. Някога може би е била класифицирана и каталогизирана, но никой не си спомняше това, нито пък имаше информация за нея в обществените информационни депа. Към повърхността ѝ никога не бе прикрепян транспондер[2]; скайджаковете никога не бяха извличали мостра от ядрото и. Тя беше абсолютно незабележителна, неподходяща за каквито и да било цели, просто един член от много по-голямото ято от студени дрифтери. Те бяха милиарди и всеки един от тях следваше своята бавна и стабилна орбита около Епсилон Еридани. И повечето продължаваха да съществуват несмущавани още от образуването на системата. Понякога отклонението от орбитата на някой от по-големите светове на системата бе в състояние да освободи неколцина от членовете от рояка и да ги изпрати да се спускат към приближаващи се към слънцето орбити, но бъдещето на огромното мнозинство от комети не включваше нищо друго освен още и още обиколки около Епсилон Еридани, докато слънцето започнеше да се разширява. Дотогава те щяха да останат в спящо състояние, непоносимо студени и тихи.