Корабът на изкуплението

Жената, чиято официална титла беше инквизитор Вюйомие, насочи отново вниманието си към града. Делта Павонис се намираше ниско в небето и започваше да оцветява хълбоците на сградите във всевъзможни варианти на ръждивото и оранжевото. Взира се така в гледката до падането на сумрака, като я сравняваше със спомените си за Казъм сити и преди това — за Края на небето. Винаги бе решавала именно привечер дали харесва дадено място. Помнеше как веднъж, малко след пристигането си в Казъм сити, попита един човек на име Мирабел, дали в някакъв момент бе решил, че харесва града. Също като нея, Мирабел бе родом от Края на небето. Той беше отговорил, че е намерил начини да свикне с него. Тогава се бе усъмнила в думите му, но в крайна сметка се оказа, че е бил прав. Но едва след като беше принудена да се раздели с Казъм сити, бе започнала да се сеща за него с някакво подобие на обич.

Никога обаче не бе достигала това състояние на Ризургам.

Светлините на държавните електрически коли образуваха сребърни реки между сградите. Обърна гръб на прозореца, прекоси помещението и се запъти към личната си стая. Затвори вратата зад себе си.

Съображенията за сигурност изискваха стаята да бъде без прозорци. Тя се отпусна върху мекия си стол зад голямото бюро във форма на подкова. Писалището беше старо, а мъртвите му кибернетични вътрешности бяха извадени и заменени с много по-недодялани системи. В единия му край имаше каничка с изстинало, блудкаво кафе, поставено върху приспособление за затопляне. От бръмчащия електрически вентилатор се носеше дъх на озон.

Три стени, в това число и по-голямата част от тази, през която бе преминала, бяха заети с полици, по които бяха наредени подвързани доклади, дело на петнайсетгодишни усилия. Истински абсурд беше цяло ведомство да бъде посветено на залавянето на една-единствена особа: жена, за която не се знаеше със сигурност даже дали е жива, камо ли дали се намира все още на Ризургам. Затова задачата на офиса на инквизитора бе да събира информация за няколко от външните заплахи за колонията. Беше обаче факт, че триумвирът се бе превърнал в най-прочутият от все още отворените случаи, така както опасението от Торн и справянето с оглавяваното от нея движение, доминираше работата на съседното ведомство, Вътрешни заплахи. Макар да бяха изминали шейсет години, откакто бе извършила престъпленията си, високопоставените чиновници продължаваха да настояват бурно за арестуването и осъждането на триумвира, използвайки я като фокус за обществените емоции, които иначе можеха да се насочат към правителството. Това бе най-старият номер за справяне с тълпата: да ѝ се даде обект, който да мрази. Инквизитор Вюйомие би предпочела да прави десетки други неща пред това да преследва военната престъпница. Но ако нейното ведомство не проявеше нужния ентусиазъм при изпълнението на тази задача, тя щеше да бъде възложена на някой друг отдел, а това вече не можеше да бъде допуснато. Съществуваше, макар и пренебрежимо малка вероятност, новото ведомство да успее.

Затова инквизиторът поддържаше маскарада. Случаят на триумвира оставаше законно отворен, защото триумвирът беше ултра, и следователно можеше да се предположи, че е все още жива въпреки времето, изминало от извършването на престъпните ѝ дела. Само при нейния случай списъците включваха десетки хиляди потенциални заподозрени, преписи от хиляди срещи. Биографиите и сводките възлизаха на неколкостотин. На някои от индивидите, десетина на брой, бе отделено солидно място на една или друга от полиците по стените. И това бе малка част от архива на офиса; само документацията, която трябваше да се намира под ръка. Долу в мазето, и на други места в града бяха складирани още неизброими количества от нея. Невероятната и секретна мрежа от пневматични тръби позволяваше папките да бъдат пренасяни от офис до офис само за секунди.

На бюрото ѝ имаше отворени няколко такива папки. Няколко имена бяха оградени в кръг, подчертани или свързани с линийки. Снимки бяха закрепени с телбод към картони с резюмета; тук се намираха цели тълпи от лица. Прелистваше ги замислено, давайки си сметка, че трябва да създаде убедително впечатление за следване на очевидните улики. Налагаше се да изслушва своите действащи агенти и да смила откъслечните сведения, които получаваха чрез информаторите. Трябваше да се държи всячески така, сякаш откриването на триумвира я интересува.

Нещо привлече погледа ѝ. Нещо на четвъртата стена.