Корабът на изкуплението

В крайна сметка Рьомонтоар успял да избяга, а прасето умряло. Но Клавейн знаеше, че приятелят му носи все още дълбоки рани в съзнанието си, които от време на време избиваха навън. Беше наблюдавал извънредно внимателно, докато Рьомонтоар осъществяваше предварителните пресявания на паметта на прасето, защото прекрасно си даваше сметка колко лесно тази процедура може да се превърне в мъчение. И макар Рьомонтоар да не направи нищо нередно — всъщност той бе дори сдържан в търсенията си — Клавейн не можеше да се отърве от лошите си предчувствия. „Само ако затворникът не беше свиня — мислеше си той — и само ако Рьомонтоар не трябваше да отговаря за разпита му…”

Клавейн проследи с поглед отдалечаващия се от „Куче грозде” тендер, убеден, че това не е последната му среща с прасето и че отзвукът от пленяването щеше да ги следва още известно време. Тогава се усмихна и си каза, че се държи глупаво. Това бе само едно прасе, в крайна сметка.

Клавейн даде невронна команда на семплата субперсона на тендера и те се отделиха от тъмния, китоподобен корпус на „Куче грозде”. Тендерът го понесе навътре, през големия забързан часовников механизъм на центробежните колела, към зеленото сърце на лишеното от гравитация ядро.

Тази твърдина, тази Майка Нест, бе построена последна. Макар винаги да бе съществувала един или друг вид Майка Нест; в ранния етап на войната така се наричаше просто най-големият от многото камуфлажни лагери. Две трети от конджоинърите бяха пръснати из системата в по-малки бази. Но разделянето водеше до своите проблеми. Отделните групи се намираха на светлинни часове едни от други, а комуникациите помежду им бяха лесно уязвими. Стратегиите нямаше как да се разгъват в реално време, нито пък груповото съзнание можеше да се разшири дотолкова, че да включва две или повече гнезда[3]. Конджоинърите бяха разделени на множество групи и това ги правеше нервни. Неохотно бе взето решението по-малките гнезда да бъдат абсорбирани в едно по-голямо — Майка Нест, с надеждата, че предимствата, които даваше централизирането, щяха да натежат над опасността, с която бе свързано поставянето на всичките яйца в една кошница.

Сега, от перспективата на изминалото време, можеше да се направи равносметка, че това решение бе имало голям успех.

Тендерът намали скорост, щом наближи мембраната на безгравитационното ядро. Клавейн се почувства безкрайно малък на фона на зелената сфера. Тя излъчваше меко сияние, като миниатюрна цъфтяща планета. Тендерът премина през мембраната и се озова във въздушно пространство.

Клавейн свали един от прозорците и атмосферата в ядрото се смеси с атмосферата в тендера. Усети гъделичкане в носа от наплива на растителния свят. Въздухът беше прохладен, свеж и влажен, мирисът наподобяваше аромата на гора след силен буреносен дъжд. Макар да бе идвал безброй много пъти тук, всеки път уханието го караше да се сеща не за предишните си посещения, а за своето детство. Не можеше да каже кога или къде, но със сигурност се бе разхождал сред гора с подобни характеристики. Беше някъде на Земята, може би в Шотландия.

В ядрото нямаше гравитация, но растителността не беше свободно носеща се във въздуха маса. Сферата бе пронизана от дълги до три километра дъбови греди. Те се пресичаха произволно, образувайки дървен скелет с приятна сложност. Тук-там гредите изпъкваха достатъчно, за да подслонят затворени пространства, кухини, от които се носеше пастелна светлина като от фенер. На други места паяжина от по-малки нишки създаваше струюурна мрежа, към която бе прикрепена повечето растителност. Целият ансамбъл бе обрамчен с напоителни тръби — чрез тях се разпространяваха и хранителните елементи — които се губеха в поддържащата машинария в самото сърце на ядрото. Слънчевите лампи бяха разпределени неравномерно по мембраната и между самата зеленина. Сега те светеха с ярката синя обедна светлина, но с напредването на деня — този процес бе подчинен на двайсет и шестчасовото Йелоустонско денонощие — лампите преминаваха постепенно към други нюанси на спектъра: бронзовите и ръждиви червени оттенъци на вечерта.

В крайна сметка щеше да се спусне нощта. Сферичната гора щеше да оживее с цвърченето и крясъците на еволюиралите по странен начин нощни животни. За застаналия през нощта върху някоя от гредите човек не бе трудно да повярва, че гората се простира във всички посоки на хиляди километри. Далечните центробежни колела се виждаха само от последните стотина метра зеленина до мембраната, а и те, разбира се, бяха абсолютно безшумни.