Корабът на изкуплението

Едното момиче го погледна напрегнато. [Къде беше, Клавейн?]

„Навън.” Вгледа се внимателно в наставниците.

[Навън ли? Извън Майка Нест?] — настояваше момичето. Не беше сигурен как да отговори. Не помнеше какви бяха познанията на децата на тази възраст. Определено не знаеха нищо за войната. Трудно беше обаче да говориш за едно нещо, без то да доведе до друго. „Извън Майка Нест, да.”

[В космически кораб?]

„Да. В много голям космически кораб.”

[Може ли да го видя?] — попита момичето.

„Един ден, предполагам. Но не днес. — Почувства безпокойството на наставниците, макар никой от тях да не бе поставил конкретна мисъл в главата му — Вие си имате други неща, с които да се занимавате, струва ми се.”

[Какво прави в космическия кораб, Клавейн?]

Той се почеса по брадата. Не му беше приятно да заблуждава децата и така и не бе станал привърженик на благородните лъжи. Мекото дестилиране на истината му се стори най-добрият подход. „Помогнах на един човек.”

[На кого помогна?]

„На една дама… една жена.”

[И защо се нуждаеше от помощ?]

„Имаше неприятности с кораба си, със своя космически кораб. Нуждаеше се от помощ и по една случайност аз тъкмо минавах оттам.”

[Как се наричаше дамата?]

„Бакс. Антоанет Бакс. Дадох и начална скорост с една ракета. Това спря падането ѝ обратно към един газов гигант.”

[А тя какво правеше на газов гигант, та да излиза оттам?] „Честно казано, не знам.”

[А защо тя има две имена, Клавейн?]

„Защото… — Осъзна, че всички тези обяснения ще доведат до голямо объркване. — Виж, ъъъ, не би трябвало да ви прекъсвам, наистина не би трябвало. — Усети осезаемо облекчение в емоционалната аура на наставниците. — Затова… ъъъ, кой ще ми покаже колко добър летец е?”

Това бе достатъчно, за да подтикне децата към нужните действия. В черепа му нахлу вихрушка от гласчета, състезаващи се за неговото внимание. [Аз, Клавейн, аз!]

И те започнаха да скачат в празното пространство, като едвам се сдържаха.

Докато се взираше в зеления безкрай, изведнъж тендерът се озова на някаква поляна. Бяха пътували из гората три-четири минути след като оставиха децата — знаеха точно къде да намерят Фелка.

Поляната представляваше сферично пространство, обградено от всички страни от гъста растителност. Една от структурните греди минаваше почти през средата. Тендерът се приближи до нея и увисна неподвижно във въздуха, за да даде възможност на Клавейн да слезе. Въжените стълби и лианите осигуряваха места за стъпване и за хващане, позволявайки му да се придвижи по гредата, докато намери входа към кухата ѝ вътрешност. Зави му се свят, но не силно. Част от ума му вероятно винаги щеше да се свива от страх при мисълта за това дръзко изкачване нагоре по горската растителност, но с годините натрапчивият първичен страх бе намалял до такава степен, че вече почти не го забелязваше.

— Фелка… — извика той. — Клавейн е.

Не последва незабавен отговор. Той проникна по-дълбоко, започна да слиза — или да се качва — с главата напред.

— Фелка…

— Здравей, Клавейн.

Гласът ѝ избумтя от средно разстояние, отекна и се усили от странната акустика на гредата.

Той последва звука; не можеше да усети мислите ѝ. Фелка не участваше рутинно в съединеното състояние на ума, макар положението да не бе винаги такова. Но дори да го бе направила, Клавейн щеше да запази известна дистанция. Много отдавна, по взаимно съгласие бяха предпочели да се изключат един-друг от съзнанието си, освен на най-тривиално ниво. Всичко друго щеше да бъде нежелана интимност.

Шахтата завършваше с наподобяващо утроба затворено пространство. Тук Фелка прекарваше повечето си време напоследък, в своята лаборатория и ателие. Стените представляваха измамна вихрушка от изображения. За Клавейн елипсите и възлите напомняха геодезичните контури на намиращо се под силен натиск пространство-време. По стените бяха окачени фенери, които хвърляха заплашителни сенки, наподобяващи великани-човекоядци. Той се придвижи по-нататък с помощта на върховете на пръстите, като избутваше орнаментираните дървени съоръжения, които се носеха безпрепятствено из гредата. Повечето от тях му бяха познати, но няколко му се сториха нови.

Грабна едно от въздуха, за да го огледа по-добре. То издаде някакъв звук насреща му. Беше човешка глава, оформена от една-единствена дървена спирала; през празнините в спиралата видя, че вътре има друга глава, а в нея — трета. Възможно бе да са повече. Пусна предмета и хвана друг. Беше сфера, настръхнала от клечки, които излизаха на различно разстояние от повърхността. Клавейн намести една от клечките и усети как нещо вътре в сферата щракна и се раздвижи, като механизъм в ключалка.

— Виждам, че си имала доста работа, Фелка — рече той.

— По всичко става ясно, че не съм била единствената — отвърна тя. — Чух репортажите. Нещо за някакъв затворник?