Корабът на изкуплението

Клавейн се придвижи, все така с помощта на пръстите си, покрай друг бент от дървени предмети и зави покрай ъгъла в гредата. По свързващия отвор се добра до малко помещение без прозорци, осветено само от фенери. Светлината им разхвърляше розови и смарагдови петна по охрово-кафявите нюанси на стените. Едната стена се състоеше изцяло от множество дървени лица, оформени с леко преувеличени черти. Тези, които се намираха в периферията, бяха недовършени, като гравирани с киселина наконечници на водосточни тръби. Въздухът бе изпълнен с тръпчивия мирис на смола от дървения материал.

— Не мисля, че затворникът ще се окаже от особено значение — заяви Клавейн. — Самоличността му все още не е установена, но по всичко личи, че е прасе-престъпник. Извлякохме информация от ума му и в нея присъстваха ясни неотдавнашни спомени, в които той се проявява като убиец на хора. Ще ти спестя подробностите и ще ти кажа само, че е изобретателен. Явно не са прави, като твърдят, че прасетата нямат въображение.

— Аз лично никога не съм смятала така, Клавейн. А какво ще кажеш за другото, за жената, която казват, че си спасил?

— Аа! Странно как се разнася мълвата.

След това се сети, че той самият бе казал на децата за Антоанет Бакс.

— Тя изненада ли се?

— Не знам. Трябваше ли да се изненада?

Фелка изсумтя в отговор. Понесе се до средата на стаята — издута планета, съпроводена от множество деликатни дървени луни. Носеше широки кафяви работни дрехи. Поне десетина частично довършени дървени предмета бяха закрепени за пояса ѝ с найлонови нишки. На други върви висяха дърворезбарски инструменти — от свредели и пили до лазери и миниатюрни роботи за правене на дупки.

— Предполагам, очаквала е, че ще умре — каза Клавейн. — Или най-малкото, че ще бъде асимилирана.

— Струваш ми се разстроен от факта, че ни мразят и се страхуват от нас.

— Той наистина кара човек да се замисли.

Фелка въздъхна, сякаш бяха обсъждали тази тема вече десетки пъти.

— От колко време се познаваме, Клавейн?

— По-дълго, отколкото повечето хора, предполагам.

— Да. И през по-голямата част от това време ти беше войник. Невинаги на бойната линия, признавам. Но винаги си бил войник в сърцето си. — Все така без да го изпуска от очи, тя издърпа по-близо едно от своите творения от дърво, наподобяващо дантела, и се взря през многобройните му отворчета. — Струва ми се, че е малко късно за размисли от морално естество, не мислиш ли?

— Вероятно си права.

Фелка прехапа долната си устна и, с помощта на по-дебела връв, се придвижи към едната стена. Антуражът ѝ от дървени творби и инструменти затрака след нея. Тя се зае да прави чай за Клавейн.

— Този път не ти се наложи да докоснеш лицето ми, като пристигнах — отбеляза той. — Да го приема ли за добър знак?

— В какъв смисъл?

— Мина ми мисълта, че вече различаваш по-добре лицата.

— Не. Не забеляза ли стената от лица на влизане?

— Трябва да си я направила скоро.

— Когато влезе някой, за когото не съм сигурна, докосвам лицето му и в ума си правя карта на контурите му с връхчетата на моите пръсти. После сравнявам резултата с изработените от мен лица в стената, докато открия това, което отговаря на дошлия. Тогава прочитам името. Разбира се, от време на време се налага да добавям нови лица, като някои се нуждаят от по-малко подробности от други…

— Но аз…?

— Ти имаш брада, Клавейн, и много бръчки. Имаш рядка бяла коса. Няма как да не те позная, нали? Ти не си като нито един от другите.

Подаде му неговия резервоар. Той изцеди струйка от врелия чай в гърлото си.

— Не мисля, че има кой знае какъв смисъл да отричам.

Наблюдаваше я с цялото безпристрастие, което бе в състояние да прояви, като я сравняваше със спомена си за нея отпреди заминаването си на борда на „Куче грозде”. Ставаше въпрос само за някакви си седмици, но Фелка бе станала още по-вглъбена, в още по-малка степен част от света, отколкото си я спомняше. Тя говореше за посетители, но той силно подозираше, че те се брояха на пръсти.

— Клавейн?

— Обещай ми нещо, Фелка. — Изчака, докато тя се обърна, за да го погледне. Черната ѝ, дълга като на Галиана коса, беше сплъстена и мазна. В ъгълчетата на очите ѝ имаше гурели. Самите ѝ очи бяха светлозелени, почти с цвят на нефрит, очните ябълки бяха силно зачервени. Кожата под тях беше подута и леко синкава, сякаш натъртена. Също като Клавейн, и Фелка изпитваше нужда от сън, нещо, което ги отличаваше от останалите конджоинъри:

— Какво да ти обещая, Клавейн?

— Ако… когато стане прекалено лошо, да ме уведомиш. Нали ще го направиш?

— И какъв смисъл има от това?

— Знаеш, че винаги ще се постарая да направя най-доброто, което мога, за теб, нали? Особено сега, когато Галиана я няма.

Възпалените ѝ от търкане очи го изучаваха.

— Ти винаги си правил най-доброто, което зависи от теб, Клавейн. Но не можеш да промениш това, което съм. Не си чудотворец.

Той кимна тъжно. Вярно беше, но осъзнаването на този факт не помагаше.