Корабът на изкуплението

Фелка не беше като другите конджоинъри. Беше я срещнал за първи път при второто си пътуване до гнездото на Галиана на Марс. Продукт на провалил се експеримент за манипулиране на главния мозък на плода, тогава тя бе мъничко увредено детенце, не само неспособно да разпознава лицата, но и да взаимодейства с другите хора. Целият ѝ свят се ограничаваше в една-единствена, погълнала цялото ѝ внимание игра. Гнездото на Галиана бе заобиколено от гигантска структура, известна като Голямата стена на Марс. Стената представляваше неуспял проект за тераформиране, разрушен при предишна война. Но така и не се бе срутила, и играта на Фелка се състоеше в убеждаването на самовъзстановяващите се механизми на Стената да се активират — един безкраен, сложен процес на установяване на недостатъците и разпределяне на безценните възстановителни ресурси. Високата двеста километра Стена беше сложна поне колкото човешкото тяло и Фелка като че ли контролираше всеки аспект от целителните ѝ механизми, като се започне от най-малката клетка. Фелка се оказа много по-добра в поддържането целостта на Стената от простия механизъм. Макар умът ѝ да бе увреден до степен да не може да общува изобщо с хората, тя притежаваше учудващото умение да разрешава сложни задачи.

Когато Стената се бе срутила при финалната атака на бившите другари на Клавейн — Коалицията за невронна чистота, тримата с Галиана и Фелка избягаха в последния момент от гнездото. Галиана бе опитала да го убеди да не взема Фелка, като го предупреди, че, лишена от Стената, тя щеше да бъде сполетяна от състояние, по-жестоко дори от самата смърт. Но Клавейн я взе въпреки всичко, убеден, че за момичето все трябваше да има някаква надежда; че все трябваше да има нещо друго, което да замести в ума ѝ Стената.

И се бе оказал прав, но бяха необходими много години, докато разберат кое е това нещо.

През последвалите години, четиристотин на брой, макар нито един от тях да не бе преживял повече от сто години субективно време, Фелка бе доведена постепенно и с безкрайно търпение до сегашното си, неустойчиво състояние на ума. Умелите и деликатни невронни манипулации ѝ върнаха някои от мозъчните функции, разрушени при интервенциите по време на вътреутробното развитие: език и нарастващото усещане, че другите хора не са просто автомати. Не липсваха влошавания и неуспехи. Например, тя така и не се бе научила да различава липа, но триумфите надделяваха. Фелка намери други неща, върху които да съсредоточи ума си, а по време на продължителната междузвездна експедиция се бе чувствала по-щастлива откогато и да било. Всеки нов свят предлагаше перспективата за подреждането на невероятно труден пъзел.

В крайна сметка обаче, бе решила да се върне у дома. Между нея и Галиана нямаше омраза, а просто чувството, че е време да се започне подреждането и класифицирането на знанието, за чието събиране бе допринесла, и най-доброто място за тази цел бе Майка Нест с огромните ѝ аналитични ресурси.

Тя обаче се върна само за да разбере, че Майка Нест води война. Клавейн скоро тръгна да се бие с демаршистите, а Фелка откри, че на разтълкуван ето на събраната от експедицията информация вече не се гледа като на приоритетна задача.

Клавейн наблюдаваше как тя бавно, толкова бавно, че промяната не се забелязваше от година на година, започва да се връща обратно в своя собствен свят. Играеше все по-малка роля в делата на Майка Нест, изолираше ума си от другите конджоинъри, освен в крайно редки случаи. Нещата само се влошиха още повече, когато Галиана се върна, ни жива, ни умряла, а в някакво ужасно междинно състояние.

Дървените играчки, с които се заобикаляше Фелка, бяха показателни за отчаяната ѝ нужда да ангажира ума си с достоен за познавателните ѝ способности проблем. Но макар засега да задържаха интереса ѝ, в крайна сметка те бяха обречени на провал. Клавейн вече бе виждал това да се случва неведнъж. Знаеше, че не е по силите му да даде на Фелка каквото ѝ бе необходимо.

— Може би, когато войната приключи… — произнесе неубедително той. — Ако междузвездните полети станат отново нещо рутинно, и пак започнем да изследваме…

— Не давай обещания, които не можеш да изпълниш, Клавейн.

Фелка взе своя резервоар за пиене и се премести в средата на стаята си. Разсеяно започна да дялка една от солидните си композиции. Приличаше на куб, направен от по-малки кубове, с квадратни празнини на някои от страните си. Пъхна длетото в една от тях и започна да го движи напред-назад, почти без да гледа това, което правеше.

— Не обещавам нищо — рече той. — Просто казвам, че ще направя каквото мога.

— Може би и джъглърите няма да успеят да ми помогнат.

— Е, няма да разберем, преди да сме опитали, нали? — Предполагам.

— Ето това се казва боен дух.

Нещо издрънча в предмета, върху който работеше Фелка. Тя изсъска като заляна с вряла вода котка и запрати развалената измишльотина към най-близката стена. Композицията се разби на стотици парченца. Почти без да се поколебае тя придърпа друг предмет и се зае с него.