Корабът на изкуплението

Личният самолет на инквизиторката можеше да се справи извънредно бързо с пътуването до Золнхофен, но тя реши да осъществи крайния етап от прехода с наземен транспорт, след като самолетът я остави в най-близкото до крайната ѝ цел населено място с що-годе нормални размери.

То се наричаше Одъбън и представляваше купчина от складове, сгради и куполи, пронизани от транспортни релси, тръби за товари и магистрали. От краищата му към гранитносивото северно небе се издигаха като пръсти дирижабълните докови мачти. Днес обаче там нямаше паркиран нито един летателен апарат, нито се виждаха следи, че напоследък бе идвал такъв.

Самолетът я бе оставил на залятия с бетон участък между два склада. Бетонното покритие беше издрано и изронено. Тя го прекоси пъргаво, обутите ѝ в ботуши крака стъпваха по ниската, съвместима с условията на Ризургам трева, която бе изникнала тук-там между бетона. С известен трепет проследи самолета, който зави обратно към Кювие, за да обслужи друг държавен служител, докато тя заяви желанието си да се прибере.

— Влизай и излизай бързо — измърмори под носа си.

Работниците, които си вършеха работата, я бяха видели, но толкова далече от Кювие дейността на Инквизицията не беше обект на интензивни догадки. Повечето хора съвсем правилно щяха да заключат, че е представител на правителството, макар и цивилно облечена, но нямаше да се досетят веднага, че е тръгнала по следите на военен престъпник. Със същия успех можеше да бъде полицай или инспектор от някое от множеството бюрократични учреждения на правителството, дошъл да се увери, че отпуснатите средства се насочват където трябва. Ако беше пристигнала с въоръжена подкрепа — слуга или малък ескорт, появата ѝ несъмнено щеше да предизвика доста коментари. Така обаче повечето хора се стараеха да не срещат погледа ѝ и тя успя да стигне до крайпътния мотел без инциденти.

Беше с тъмно, ненабиващо се на очи облекло, наметната с онзи тип дълга връхна дреха, която се носеше масово някога, когато пясъчните бури бяха по-често явление, с разгъваща се торбичка под брадичката за дихателната маска. Тоалетът се допълваше от черни ръкавици, а малкото ѝ лични вещи се намираха в раничка. Черната ѝ лъскава коса бе къса, но трябваше често да я отмята от очите си. Тя прикриваше ефикасно радиопредавателя с прикрепено за гърлото микрофонче и слушалчица, който можеше да използва само за да повика самолета. Носеше също и малък пистолет, производство на ултрите, чието прицелване се подпомагаше от контактната леща в едното ѝ око. Беше го взела обаче единствено за собственото си спокойствие. Не смяташе, че ще се наложи да го използва.

Мотелът представляваше двуетажна постройка, кацнала край главния път за Золнхофен. Големи товарни транспортни средства избучаваха в едната или другата посока на неравномерни интервали с подпъхнати под издигнатите им гръбнаци контейнери, подобни на презрели плодове. Шофьорите седяха в пълни с въздух под нужното налягане кабинки, намиращи се в горната предна част на машините. Кабинките бяха свързани с нещо като лостове-кранове, които можеха да ги свалят до земята или да ги издигнат още по-високо, за да ги качат направо на някой от по-горните етажи на крайпътните хотели. Обикновено зад колата с шофьор следваха три-четири роботизирани превозни средства. Никой не се доверяваше на машините, че ще се справят с пътуването без какъвто и да било контрол.

Избелелият интериор на мотела се стори доста мръсен на инквизиторката и тя предпочете да не сваля ръкавиците си. Приближи се до групичката шофьори, които бяха насядали около една маса и се оплакваха от условията на работа. Пред тях имаше наченати закуски и кафе. Зле отпечатан вестник представяше последното впечатление на някакъв художник от терориста Торн и каталог с последните му престъпления срещу народа. Петно с формата на пръстен ограждаше главата на Торн като ореол.

Стоя край тях няколко минути, както ѝ се стори, преди един от тях да благоволи да я погледне и да кимне.

— Казвам се Вюйомие — представи се тя. — Нужно ми е да стигна до Золнхофен.

— Вюйомие ли? — възкликна един от шофьорите. — Като на…?

— Запазете заключенията си за вас. Това име не е чак толкова необичайно в Ризургам.

Шофьорът се покашля.

— Золнхофен — повтори със съмнение той, сякаш никога не бе чувал за подобно място.

— Да, Золнхофен. Това е малко селище по-нататък по този път. Всъщност ще стигнете първо до него, ако карате в тази посока повече от пет минути. Кой знае, може дори да сте минавали един-два пъти оттам.

— Золнхофен малко ме отклонява от маршрута ми, сладурче.