Корабът на изкуплението

Много малка част от това желание бе предадено в цензурираната от правителството статия. Целта на Торн бе замазана така, че идеята за надвисналата над Ризургам заплаха да изглежда донякъде абсурдна. Самият Торн бе обрисуван като побъркан егоист, а броят на смъртните случаи на граждани, свързани с неговата дейност, бе значително преувеличен.

Инквизиторката изучаваше портрета. Никога не бе срещала този човек, макар да знаеше много за него. Приликата на картината с реалния обект бе извънредно слаба, но въпреки това отдел „Вътрешни заплахи” бе преценил, че е правдоподобна. Това ѝ хареса.

— На ваше място не бих си губил времето с тази глупост — обади се шофьорът, точно когато най-после заспа наистина. — Негодникът е мъртъв.

Тя премигна насреща му.

— Какво?

— Торн. — Той побутна с дебелия си пръст вестника в скута ѝ. — Онзи на картината.

Тя се запита дали шофьорът не бе мълчал нарочно, докато бе заспала и дали не играеше тази игричка с всичките си пасажери, за да се забавлява по време на пътуването.

— Не знам да е мъртъв — отвърна тя. — Искам да кажа, не съм чела нищо по този повод във вестниците, нито съм чувала по новините, така че…

— Правителството го застреля. Не се е нарекъл „Торн”[4] напразно.

— Как така са го застреляли, след като дори не знаят къде се намира?

— Обаче са го направили. Там е работата. Те просто още не искат да знаем, че той е мъртъв.

— „Те” ли?

— Правителството, захарче. Не заспивай.

Вюйомие подозираше все по-силно, че той си играе с нея. Възможно бе да се е досетил, че е от правителството, както и че нямаше време да докладва за дребните прояви на своенравие в мисленето.

— В такъв случай, ако са го застреляли — поде тя, — защо не съобщят този факт? Хиляди хора мислят, че Торн ще ги заведе в Обетованата земя.

— Да, но единственото нещо, по-лошо от мъченик, е мъртвият мъченик. Ще има много повече проблеми, ако се разчуе, че той наистина е мъртъв.

Тя сви рамене и сгъна вестника.

— Е, аз не съм сигурна, че даже е съществувал в действителност. Може би на правителството му е било изгодно да създаде някаква фиктивна фигура, носител на надежда, за да хване населението още по-ефикасно в клещите си. Нали не вярваш наистина на всички тези истории?

— Че той е намерил начин да ни изведе от Ризургам ли? Не. Но би било добре, ако стане, струва ми се. Най-малкото ще ни отърве от всички хленчещи.

— Действително ли мислиш така? Че само хората, които искат да напуснат Ризургам, са хленчещите?

— Съжалявам, скъпа. Ясно ми е от коя страна на барикадата стоиш. На някои от нас наистина им харесва на тази планета. Не се обиждай.

— Няма такава опасност.

Инквизиторката се облегна назад на мястото си и постави сгънатия вестник върху очите си, за да ѝ служи като маска. Ако и това послание не достигнеше до шофьора, значи беше наистина безнадежден случай.

За щастие достигна.

Този път когато задряма, той ѝ позволи да потъне в дълбок сън. И сънят я отнесе в миналото, спомените пробягваха пред очите ѝ сега, когато оперативен работник Четири ги бе отключил. Никога не бе преставала напълно да мисли за Четири, но през цялото време бе успявала да избягва да мисли за Четири като за човек. Беше прекалено мъчително. Да си спомня за Четири означаваше да се сеща как бе пристигнала на Ризургам, а това на свой ред означаваше да мисли за другия живот, който, сравнен с мрачната реалност на настоящето, ѝ се струваше като далечна и невероятна измислица.

Но гласът на Четири бе като врата, която я отведе в миналото и се хлопна зад гърба ѝ. Вече нямаше как да не обръща внимание на някои неща.

Защо, по дяволите, ѝ се обаждаше сега?

Инквизиторката се събуди, когато движението на превозното средство се промени. Паркираха на специално предназначен за разтоварване терен.

— Пристигнахме ли вече?

— Това е Золнхофен. Не може да се каже, че е пълен с ярки светлини, като някой голям град, но ти искаше да отидеш там.

През една пролука между дъските в стената на склада тя успя да зърне небе с цвят на анемична кръв. Беше зората.

— Малко сме позакъснели — отбеляза тя.

— Пристигнахме в Золнхофен преди четири часа, сладурче.

Ти спеше като дърво. Не исках да те будя.

— Разбира се, че не си искал.

Неохотно му подаде последната част от уговорената сума.