Корабът на изкуплението

Рьомонтоар наблюдаваше как последните неколцина членове на Затворения съвет заемат местата си по редовете със столове в тайната зала. Част от най-възрастните бяха все още в състояние да се доберат самостоятелно до своите седалки, но на повечето им помагаха слуги, външни подпорни скелети или тъмни облаци от роботчета с размери на палец. Неколцина бяха толкова близо до края на физическия си живот, че почти напълно бяха изоставили плътта. Те се появяваха във вид на глави, окачени на паякоподобни движещи се протези. Един-двама представляваха издути мозъци, до такава степен пълни с машинария, че вече не се побираха в черепи. Мозъците се придвижваха в прозрачни куполи, пълни с течност и пулсираща машинария. Това бяха най-крайни конджоинъри и на този етап по-голямата част от съзнателната им активност се бе прехвърлила в разпределената мрежа от конджоинърска мисъл. Всеки пазеше мозъка си като семейство, което не желае да събори своята рушаща се къща, макар вече почти да не живее в нея.

Рьомонтоар опипваше мислите на всеки новодошъл. В тази стая имаше хора, които мислеше за отдавна умрели — индивиди, които не се бяха появявали никога на посещаваните от него сбирки на Затворения съвет.

Причината бе Клавейн. Той измъкваше всеки оттам, където се бе оттеглил.

Рьомонтоар усети внезапната поява на Скейд. Тя бе влязла в пръстеновидния балкон, заемащ половината от стената на сферичното помещение. Залата беше непроницаема за всички невронни трансмисии. Намиращите се вътре хора можеха да общуват помежду си, но бяха напълно изолирани от останалите умове в Майка Нест. Това позволяваше на Затворения съвет да се събира и да общува по-свободно, отколкото чрез обичайните ограничени невронни канали.

Рьомонтоар оформи една мисъл и я определи като високо приоритетна, така че тя постави незабавно край на приказките между събралите се и привлече вниманието им. „Клавейн знае ли за тази среща?”

Скейд се намеси моментално. [И защо му е да знае, Рьомонтоар?]

Той сви рамене. „Нали сме дошли да говорим за него; нима ще го направим зад гърба му?”

Скейд се усмихна очарователно. [Ако се бе съгласил да се присъедини към нас, нямаше да се налага да говорим зад гърба му, нали? Проблемът е негов, не мой.]

Сега, когато вече всички гледаха или бяха насочили някакъв сензорен апарат към него, Рьомонтоар се изправи. „Кой е споменавал нещо за проблем, Скейд? Това, срещу което протестирам, е потайният дневен ред на тази среща.”

[Потаен дневен ред ли? Ние искаме само най-доброто за Клавейн, Рьомонтоар. Мислех, че като негов приятел си осъзнал това.]

Рьомонтоар се огледа. Не забеляза и следа от Фелка, но това не го изненада ни най-малко. Тя имаше пълното право да присъства, но се бе съмнявал, че ще фигурира в списъка на поканените от Скейд.

„Аз съм негов приятел, признавам го. Той ми е спасявал живота достатъчно пъти, но дори да не го беше правил… е, с него сме преживели доста неща заедно. Ако това означава, че нямам обективен поглед върху въпроса, така да бъде. Но ще ви кажа нещо. — Той се огледа, като кимаше, когато срещнеше нечий поглед или сензор. — Всички вие, или поне тези от вас, които се нуждаят от напомняне, не забравяйте — каквото и да би искала Скейд да ви накара да си мислите, Клавейн не ни дължи нищо. Без него нито един от нас нямаше да бъде тук сега. Той беше от такова значение за нас, от каквото беше Галиана, и не изричам това твърдение току-така. Познавал съм я преди който и да било друг от присъстващите в тази стая.” Скейд кимна. [Рьомонтоар има право, разбира се, но сигурно ви е направилр впечатление, че говори в минало време… далечно минало време. Не отричам, че продължава да ни служи добре и след завръщането си от далечния Космос. Но същото прави всеки един от нас. Клавейн не върши нищо повече или по-малко от всеки старши конджоинър. Но не очакваме ли от него нещо повече от това?]

„Повече от какво, Скейд?”

[От уморената му преданост към войнишката изява, от постоянното му излагане на риск.]

Рьомонтоар осъзна че, независимо дали му харесва или не, се бе превърнал в адвокат на Клавейн. Изпита леко презрение към останалите членове на съвета. Знаеше, че много от тях дължат живота си на Клавейн и би трябвало да го признаят при дадените обстоятелства. Но Скейд ги беше сплашила.

На него се падаше дългът да говори в защита на приятеля си. „Някой трябва да патрулира по границата.”