Корабът на изкуплението

Самият Золнхофен беше точно толкова мизерен и мръсен, колкото бе подозирала. Беше достатъчно да се поразходи няколко минути из центъра му, за да разбере кое минава за център на селището: наземна площадка, заобиколена от две странноприемници със запуснат вид, две административни сгради в окаяно състояние и неприветлив асортимент от заведения. По-нататък се издигаха монтьорските хангари, на които Золнхофен дължеше съществуването си. Далече на север работеха големи тераформиращи машини, за да ускорят преобразуването на Ризургамската атмосфера в годна за дишане от хората форма. Тези атмосферни рафинерии функционираха безупречно няколко десетилетия, но вече започваха да остаряват и сега на тях не можеше да се разчита така, както преди. Поддържането им беше солидно перо за централизирано управляваната икономика. За общности като Золнхофен обслужването на тераформиращите машини даваше несигурен поминък, но работата беше тежка и безмилостна и изискваше специфичен тип работници.

Инквизиторката си спомни всичко това, докато се приближи до едната странноприемница и престъпи прага ѝ. Беше очаквала да бъде спокойно по това време на деня, но щом отвори вратата, ѝ се стори, че влиза на някакво парти, току-що преминало пиковия си момент. Имаше и музика, и викове, и смях, здрав, гръмък смях, който ѝ напомни казармените стаи на Края на небето. Неколцина пияници вече бяха загубили съзнание, но продължаваха да стискат чашите като ученици, пазещи домашното си. Очите ѝ започнаха да парят от химикалите, изпълнили въздуха. Тя стисна зъби, изнервена от шума, и изруга тихичко. Човек можеше да разчита на Четири да избере точно такова място. Спомни си първата им среща. Състоя се в бар в един карусел в орбитата на Йелоустоун; вероятно това бе най-ужасният вертеп, в който бе попадала. Четири имаше доста таланти, но избирането на здравословни места за среща не беше сред тях.

За щастие никой не забеляза появата на инквизиторката. Тя си проправи път покрай няколко тела в състояние на частична кома и се приближи до това, което минаваше за бар: избита в едната стена дупка с нащърбени тухли по краищата. Навъсена жена побутваше напитките през нея, сякаш раздаваше затворнически порции, и грабваше подадените ѝ пари и използвани чаши с почти цинична бързина.

— Дай ми едно кафе — каза инквизиторката.

— Няма кафе.

— Тогава ми дай най-близкия му шибан еквивалент.

— Не трябва да говориш така.

— Ще говоря по всеки шибан начин, по който искам. Особено докато си получа кафето. — Вюйомие се облегна на пластмасовата масичка пред отвора за подаване. — Ще можеш да ми направиш, нали? Искам да кажа, все пак не искам кой знае какво.

— Ти от правителството ли си?

— Не, просто съм жадна. И малко раздразнена. Рано сутринта е, а аз не съм по ранното ставане.

Някой постави дланта си върху рамото ѝ. Тя се обърна рязко, като посегна инстинктивно към пистолета си.

— Отново ли създаваш проблеми, Ана? — попита жената зад нея.

Инквизиторката премигна. Беше репетирала в ума си този миг многократно, откакто бе напуснала Кювие, но въпреки това сега ѝ се стори нереален и мелодраматичен. Тогава триумвир Иля Вольова кимна на жената на лавката.

— Тя ми е приятелка. Иска кафе. Препоръчвам ти да ѝ дадеш.

Сервитьорката я изгледа накриво, после измърмори нещо и изчезна от погледа им. След малко се появи с чаша. Течността в нея като че ли бе събрана от главната ос на пътувал в дъжда голям товарен камион.

— Вземи го, Ана — обади се Вольова. — По-добро няма да намериш.

Инквизиторката пое кафето с леко трепереща ръка.

— Не би трябвало да ме наричаш така — прошепна тя.

Вольова я поведе към една от масите.

— Как да не те наричам?

— Ана.

— Но това е името ти.

— Вече не е. Не тук. Не сега.

Масата бе скътана в един ъгъл, полускрита зад няколко каси бира. Вольова избърса повърхността ѝ с ръкава си и неприбраните остатъци изпопадаха по пода. После седна, подпря лакти на ръба на масата и сплете пръсти под брадичката си.

— Не мисля, че има причина да се тревожим, че някой може да те познае, Ана. Никой не ме удостои с повече от един поглед, а аз съм най-търсеният човек на планетата след Торн.

Инквизиторката, която някога се бе наричала Ана Хури, отпи предпазливо от подобната на захарен сироп отвара, която минаваше за кафе.

— Ти се възползва от опитно извършено насочване на вниманието в неправилна посока, Иля… — Спря и се огледа, осъзнала колко подозрителен и театрален вид трябва да има. — Може ли да те наричам Иля?

— Така се казвам. Но засега се откажи от втората част — Вольова. Няма смисъл да насилваме късмета си.

— Никакъв смисъл. Струва ми се, би трябвало да кажа… — Отново се огледа. Не можеше да се въздържи. — Радвам се да те видя отново, Иля. Бих излъгала, ако кажа нещо друго.

— И на мен ми липсваше твоята компания. Странно, като се сетя, че започнахме запознанството си като едва не се избихме една друга. Но всичко това сега е вода в нашата мелница, разбира се.

— Започнах да се притеснявам. Много дълго не се обади…

— Имах основателна причина да не се набивам на очи, нали?

— Така смятам.