Корабът на изкуплението

Все така продължавайки напред, Скейд и техникът се промъкнаха през тесния ръкав между съседни части на машината. В момента полето беше в състояние нула, поради което не се наблюдаваха измерими физиологични следствия, но Скейд не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е както трябва — натрапчиво усещане, че светът се е отклонил съвсем леко от нормалното. То бе илюзорно; само свръхчувствителни квантово-вакуумни сонди биха могли да доловят влиянието на съоръжението.

[Пристигнахме.]

Скейд се огледа. Бяха излезли на едно сравнително по-голямо отворено пространство в недрата на съоръжението. Беше подобна на мида камера с черни стени, голяма колкото да позволи на човек да се изправи. По стените се виждаха множество входове за включване на лаптоп.

„Тук ли се е случило това?”

[Да. Изместването на полето бе най-високо тук.]

„Никъде не виждам тяло.”

[Просто не гледаш достатъчно внимателно.]

Скейд проследи погледа му. Той се бе фокусирал върху определена част от стената. Тя се приближи и я докосна с върховете на пръстите си, скрити под ръкавицата. Това, което ѝ се бе сторило лъскавочерно като всичко останало, се оказа алено и лепкаво. На по-голямата част от едната стена бе залепено нещо, издадено на около половин сантиметър от нея. „Моля те, кажи, че не е това, което си мисля.”

[Страхувам се, че е точно това, което си мислиш.]

Скейд разтри с длан червеното вещество. То притежаваше достатъчно стабилни вътрешни връзки, за да остане единна маса дори при нулева гравитация. От време на време тя усещаше нещо по-твърдо, вероятно парченце кост или машинария, но нищо по-голямо от нокътя на палеца не бе останало във вид на цяло парче.

„Какво се е случило?”

[Той е бил близо до полевия фокус. Отклонението до състояние две е било мигновено, но достатъчно, за да доведе до съответните последствия. Всяко движение би било фатално, дори неволното трепване. Може да е бил вече мъртъв, преди да се е блъснал в стената.]

„Колко бързо се е движел?”

[Километри в секунда, при това без проблем.]

„Би трябвало да е безболезнено, струва ми се. Ти усети ли сблъсъка?”

[Из целия кораб. Все едно се взриви малка бомба.]

Скейд нареди на ръкавиците си да се почистят. Останките по тях потекоха обратно към стената. Мислеше си за Клавейн, обзета от желанието да има поне отчасти поносимостта му към подобни гледки. Клавейн бе видял ужасяващи неща по време на войнишкия си живот, достатъчно, за да придобие необходимата ментална броня, даваща му възможност да издържи. Докато Скейд, с едно-две изключения, бе водила всичките си битки от разстояние.

[Скейд…?]

Гребенът сигурно бе отразил дискомфорта ѝ. „Не се притеснявай за мен. Просто се опитай да разбереш какво се е объркало и се постарай да не се повтори.”

[А тестващата програма?]

„Продължава, разбира се. А сега почисти тази мръсотия оттук.”

Фелка се понесе по въздуха в друго отделение на тихото си жилище в кухата греда. Там, където преди около кръста ѝ бяха привързани инструменти, сега се виждаха множество клетки, които потракваха леко една в друга при движението ѝ. Във всяка от тях имаше по едно люпило бели мишки, които драскаха и душеха ограничаващите ги прегради. Фелка не им обръщаше внимание; нямаше да бъдат затворени дълго в клетките, хранеше ги добре и скоро всички щяха да могат да се насладят на нещо като свобода.

Тя премигна в полумрака. Единственият източник на светлина бе слабото сияние, идващо от съседното помещение, разделено от това с виещ се коридор от превъзходно полирано дърво с цвят на прегорял карамел. Намери закачената на едната стена ултравиолетова лампа и я включи.

Едната страна на камерата — Фелка така и не си бе направила труда да прецени кое е горе и кое — долу — бе покрита с бутилковозелено стъкло. Зад него се виждаше нещо, което на пръв поглед наподобяваше спираловиден тръбопровод, палимпсест от тръби и канали, уплътнители, помпи и вентили. Лабиринтът бе осеян с дървени диагонали и остри завои, свързващи различни участъци, с неясни на пръв поглед функции. Тръбите и каналите имаха само три дървени страни, стъклената стена образуваше четвъртата, така че течащото по тях беше видимо.

Фелка вече бе въвела в системата десетина мишки през еднопосочните вратички в края на стъклото. Още при първите кръстопътища те поемаха в различни посоки и сега ги деляха метри, като всяка си проправяше път в своята част на лабиринта. Липсата на гравитация изобщо не ги смущаваше. Те успяваха да постигнат достатъчно триене благодарение на дървото, за да се движат свободно във всяка посока. Най-опитните мишки в крайна сметка овладяваха изкуството да се спускат по инерция надолу по тръбите, свеждайки до минимум фрикционния участък, който излагаха към дървото или стъклото. Те обаче рядко научаваха този трик, преди да прекарат в лабиринта няколко часа и да направят няколко цикъла.

Фелка посегна към една от прикрепените към кръста си клетки и я отвори, давайки възможност на обитателите ѝ — три бели мишки — да проникнат в лабиринта. Те го направиха с радост, доволни, че са се отървали от металния си затвор.