Корабът на изкуплението

Няколко минути и двете мълчаха. Хури, както се осмеляваше да мисли отново за себе си тя, бе обзета от спомени за зараждането на дръзката игра, която играеха сега. Бяха я измислили сами, изумени от собственото си хладнокръвие и изобретателност. Наистина двете заедно бяха изключително находчива двойка. Но бяха установили, че ползата ще бъде максимална, ако работят сами.

Хури наруши мълчанието първа, неспособна да чака повече.

— Какво има, Иля? Новините добри ли са или лоши?

— Как смяташ, след като си запозната с автобиографията ми?

— Налучкване в тъмното? Новините са лоши. Много лоши.

— Улучи от първия опит.

— Инхибиторите ли?

— Съжалявам, че съм толкова предсказуема.

— Тук ли са?

— Така мисля. — Вольова понижи глас. — Във всеки случай, става нещо. Видях го със собствените си очи.

— Разкажи ми.

Иля понижи още повече глас. Хури трябваше да се напряга, за да я чува.

— Машини, Ана, огромни черни машини. Влязоха в системата. Всъщност не съм ги видяла да пристигат. Те просто… са тук.

Ана бе изпробвала за кратко умовете на тези машини, бе усетила хищническия хлад, лъхащ от древната документация. Наподобяваха умовете на живеещи в глутници животни, древни, търпеливи и привлечени от тъмнината. Съзнанието им представляваше лабиринт от инстинкт и гладен интелект, необременено от симпатия или емоции. Те се зовяха помежду си с вой из безмълвните степи на галактиката и се събираха на големи групи, когато кървавият мирис на живот смутеше зимния им сън.

— Мили Боже!

— Не може да се каже, че не сме ги очаквали, Ана. От мига, в който Силвест започна да бърника в неща, които не разбира, въпросът вече бе само кога и къде.

Хури се взря в приятелката си, питайки се защо температурата в стаята внезапно като че ли спадна с десетина-петнайсет градуса. Предизвикващият такъв страх и омраза триумвир беше дребен и мърляв, като уличница. Сивеещата и коса бе подстригана ниско около кръглото лице с непреклонен поглед, което издаваше монголоидни предци някъде далече в миналото. Нямаше убедителен вид като вестител на деня на Страшния съд.

— Страх ме е, Иля.

— Мисля, че имаш превъзходно основание да се страхуваш. Но се старай да не го показваш, а? Не бихме искали да изпълваме местните с ужас още отсега.

— Какво можем да направим?

— Срещу инхибиторите ли? — Вольова премигна зад чашата си, като се намръщи леко, сякаш за първи път се замисляше сериозно по този въпрос. — Не знам. Амарантинците не са имали особен успех в това отношение.

— Ние не сме беззащитни птици.

— Не, ние сме хора, бедствието на галактиката… или нещо от този род. Не знам, Ана. Наистина не знам. Ако бяхме само ние с теб и ако можехме да убедим кораба, Капитана, да излезе от черупката си, можехме поне да помислим за бягство. И дори да използваме оръжието, ако това би помогнало.

Хури потръпна.

— Но дори да помогне и дори да можехме да се измъкнем, това няма да помогне особено на Ризургам, нали?

— Не. И, не знам за теб, Ана, но моята съвест не е чак толкова неопетнена.

— С колко време разполагаме?

— Точно това е странното. Инхибиторите вече можеха да са разрушили Ризургам, ако това бе всичко, което възнамеряваха да правят — то е във възможностите даже на нашите технологии, затова силно се съмнявам, че тази работа би им създала някакъв проблем.

— В такъв случай може би не са дошли, за да ни убият.

Вольова изгълта на един дъх остатъка в чашата си.

— Или може би… само може би… са дошли именно за това.

В роящото се сърце на черните машини, лишени от чувствителност процесори решиха, че умът на един надзирател трябва да бъде съживен до възвръщане на съзнание.

Решението не бе взето лесно; в повечето случаи изчистването можеше да се осъществи без да се буди призракът на същото това нещо, за чието потискане бяха създадени машините. Но тази система беше проблемна. Документацията показваше, че тук вече е била извършена чистка, само преди някакви си четири и половина хилядни от Галактическо завъртане. Фактът, че машините бяха призовани обратно, доказваше необходимостта от вземането на допълнителни мерки.