Корабът на изкуплението

Кодовата дума говореше нещо на Рьомонтоар; определено я беше чувал и преди. Но беше свързана с опити, извършени от Галиана на Марс преди повече от четиристотин години. Щеше да се наложи да прибегне до деликатна мнемонична археология, до правене на разкопки в пластовете насложени отгоре спомени, особено ако въпросната тема бе обвита в мистерия.

Стори му се по-просто да попита. „Какво представляваше „Встъпление”?”

— Аз ще ти кажа какво представляваше, Рьомонтоар.

Звукът на реален човешки глас в потъналата в тишина зала имаше равносилен на писък ефект.

Рьомонтоар проследи звука, който го заведе при говорещия, седнал самотно на едно от най-близките до входа места. Беше Фелка. Сигурно бе пристигнала след започването на сесията.

Скейд стовари вбесена мисъл в главата му. [Кой я е поканил?]

— Аз — отвърна меко Рьомонтоар; говореше на глас заради Фелка. — Предполагах, че е малко вероятно ти да го направиш, а тъй като подлежащият на обсъждане въпрос по една случайност бе Клавейн… стори ми се, че е редно да го сторя.

— И наистина беше редно — обади се Фелка. Рьомонтоар забеляза, че нещо шавна в ръката ѝ и осъзна, че бе донесла мишка в тайната зала. — Нали така, Скейд?

Скейд се усмихна презрително. [Не е нужно да говорим на глас. Отнема прекалено много време. Тя може да чува нашите мисли не по-зле от който и да било от нас.]

— Но ако вие можехте да чувате моите, вероятно щяхте да се побъркате — рече Фелка. Начинът, по който се усмихна, подейства още по-смразяващо, помисли си Рьомонтоар, защото тя сигурно казваше истината. — Затова, вместо да се рискува да…

Сведе поглед надолу — мишката провря опашката си навън от дланта ѝ.

[Нямаш право да бъдеш тук.]

— Напротив, имам, Скейд. Ако не ме беше разпознала като член на Затворения съвет, тайната зала нямаше да ме допусне да вляза. И ако не бях член на Затворения съвет, надали щях да бъда в състояние да говоря за „Встъпление”, нали?

Мъжът, който бе споменал пръв кодовата дума, заговори с висок и треперлив глас:

— Значи догадките ми са били правилни, така ли, Скейд?

[Не обръщай внимание на това, което говори. Тя не знае нищо за програмата.]

— В такъв случай мога да говоря каквото си искам и то няма да бъде от значение. „Встъпление” беше експеримент, Рьомонтоар, опит да се постигне обединение между съзнание и квантово наслагване. Това се случи на Марс; можеш да го провериш сам. Но Галиана постигна много повече, отколкото възнамеряваше. Затова прикри експеримента, ужасена от това, което бе предизвикала. И тук историята трябваше да бъде приключена. — Фелка погледна право към Скейд, насмешливо. — Но не приключи, нали? Експериментът бе започнат отново, преди около век. Именно послание от „Встъпление” ни накара да преустановим производството на кораби.

— Послание ли? — повтори объркан Рьомонтоар.

— От бъдещето — отвърна Фелка, сякаш това трябваше да е очевидно от самото начало.

— Не говориш сериозно.

— Говоря напълно сериозно, Рьомонтоар. Точно аз би трябвало да знам — аз участвах в един от експериментите.

Мислите на Скейд прекосиха стаята. [Тук сме да обсъждаме Клавейн, а не това.]

Фелка продължаваше да говори спокойно. Рьомонтоар се убеди, че тя единствена, освен него самия, не беше смутена от Скейд. В главата на Фелка вече присъстваха по-големи ужаси от тези, които Скейд бе в състояние да си представи.

— Но ние не можем да обсъждаме едното, без да засегнем и другото, Скейд. Опитите продължиха, нали? И са свързани със ставащото сега. Вътрешното светилище научи нещо и предпочита ние да не знаем нищо за него.

Скейд стисна отново челюсти. [Вътрешното светилище установи наличието на настъпваща криза.]

— Каква криза? — попита Фелка.

[Лоша.]

Фелка кимна мъдро и прибра кичур сплескана черна коса от очите си.

— И къде е мястото на Клавейн във всичко това?

Мъката на Скейд бе почти осезаема. Мислите ѝ идваха на прищипани пакети, сякаш правеше непрестанно паузи в очакване да чуе напътствията на безмълвен говорител. [Имаме нужда от Клавейн, за да ни помогне. Кризата може да бъде… намалена… с негова помощ.]

— Каква помощ точно имаш предвид? — настояваше Фелка.

Една веничка на челото на Скейд затрептя. Цветните вълни по гребена ѝ се редуваха бързо една подир друга, като шарки по крилце на водно конче. [Преди много време загубихме няколко ценни предмета. Сега знаем къде точно се намират. Искаме Клавейн да ни помогне да си ги върнем.]

— И тези „предмети”… — попита Фелка — да не би случайно да са оръжие?

Инквизиторката си взе довиждане с шофьора, който я бе докарал в Золнхофен. Беше спала около пет-шест часа по време на пътя, давайки му пълната възможност да прерови вещите ѝ или да я изостави на някое пусто място. Но всичко стоеше недокоснато, включително пистолетът ѝ. Шофьорът ѝ остави дори изрезката от вестника със статията за Торн.