Корабът на изкуплението

Задачата на надзирателя бе да се справи с особеностите конкретно на това масово нахлуване на паразити. Нямаше две пречиствания, които да бъдат еднакви; за съжаление неоспорим оставаше житейският факт, че най-добрият начин за унищожаване на разум бе с известна доза разум. Но щом приключеха с чистката, която включваше проследяване на заразата до самия ѝ източник и справяне с дъщерните ѝ спори, което можеше да отнеме още две хилядни от едно Галактическо завъртане или половин милион години, надзирателят щеше да бъде върнат отново в сегашното му състояние на загуба на самоосъзнатост, докато нуждата от него се появи отново.

Което можеше да не се случи никога повече.

Надзирателят никога не поставяше под въпрос работата си. Знаеше само, че действа в крайна сметка за доброто на усещащия живот. Изобщо не го притесняваше фактът, че кризата, за чието предотвратяване действаше, кризата, която щеше да се превърне в непоправима космическа катастрофа, ако на разумния живот бъдеше позволено да се разпространи, отстоеше на тринайсет завъртания или три милиарда години в бъдещето.

Това нямаше значение.

Времето не означаваше нищо за инхибиторите.

СЕДМА ГЛАВА

[Скейд? Опасявам се, че е станал още един инцидент.] „Какъв?”

[Отклонение от състояние две.]

„Колко е продължило?”

[Само няколко милисекунди. Но това е било достатъчно.] Скейд и главният ѝ техник на двигателите бяха коленичили в заобиколено от черни стени пространство близо до кърмата на „Куче грозде”, докато прототипът бе паркиран в Майка Нест. Двамата бяха натъпкани в тясното пространство, привели гръбнак и притиснали колене в гърдите си. Беше неприятно, но след първите си няколко посещения Скейд бе анулирала усещането от неудобната поза и го бе заменила с достойно за дзенбудист спокойствие. Можеше да издържи дни, притисната в нечовешки малки скривалища… и го бе правила. От другата страна на стените, изолирани в многобройни тесни отвори, се намираха сложните и объркващи елементи на машината. Директният контрол и фината настройка на съоръжението бе възможно да се осъществява само тук, където се намираха рудиментарните връзки с нормалната контролна мрежа на кораба.

„Тялото още ли е тук?”

[Да.]

„Бих искала да го видя.”

[Не е останало кой знае какво за гледане.]

Но мъжът изключи лаптопа си и я поведе, влачейки си крака из коридорите като рак. Скейд го следваше. Движеха се от едно скривалище към друго, от време на време се налагаше да се промъкват сантиметър по сантиметър през стесненията, причинени от изпъкнали елементи на машината. Тя беше навсякъде около тях, упражнявайки своето деликатно, но невъзможно за отричане влияние върху самото пространство-време, в което се намираха.

Никой, дори Скейд не разбираше всъщност как работи машината. Правеха се догадки, някои от тях — съвсем научни и правдоподобни, но зейналата пропаст от концептуално невежество все не можеше да бъде прескочена. Голяма част от това, което Скейд знаеше за машината, се състоеше само от документирани причини и следствия и почти никакво разбиране на физическите механизми, лежащи в основата на нейното поведение. Тя знаеше, че когато функционира, машината проявява склонност да се установява в няколко дискретни състояния, всяко от които свързано с измерима промяна в местната метрика… но състоянията не бяха строго изолирани едно от друго и се знаеше, че съоръжението се колебае диво между тях. Към това се прибавяше и проблемът с различните геометрии и заплетеният начин, по който те се отразяваха върху стабилността на състоянието…

„Състояние две ли каза? В какъв точно режим беше преди инцидента?”

[Състояние едно, както е по инструкциите. Изследвахме някои нелинейни полеви геометрии.]

„Какво беше този път? Сърдечна недостатъчност, като миналия?”

[Не, поне не мисля, че сърдечната недостатъчност е била главната причина за смъртта. Както казах, не е останало кой знае какво, за да се правят изводи.]