Корабът на изкуплението

От време на време се случваше лабиринтът да бъде привлечен към тяло, което да стане причина мишката да бъде възнаградена с по-голямо от обичайното количество храна. Фелка бе любопитна дали животинките, действайки сляпо, неспособни да си сътрудничат, ще намерят все пак начин да насочат лабиринта към някое от тези тела. Ако подобно нещо се случеше, то определено щеше да бъде знак за внезапна поява на нещо неочаквано.

Това се бе случило веднъж. Но тази групичка мишки така и не бе повторила номера. Фелка бе пъхнала още техни събратя, но те само задръстиха системата и я скачиха към друго тяло с притегателна мощ, където не се случи нищо особено интересно.

Все пак не се беше отказала напълно. Все още не бе разбрала съвсем някои тънкости на лабиринта и докато не го направеше, той нямаше да я изпълни с отегчение. Страхът обаче вече се промъкваше някъде в задните части на ума ѝ. Знаеше без капчица съмнение, че лабиринтът не можеше да я очарова още дълго.

А той тракаше и цъкаше като стар часовник, който се готви да отмери часа. Чуваше се прищракването от отварянето и затварянето на вратичките. Подробностите на лабиринта се виждаха трудно зад стъклото, но напливът на мишки говореше недвусмислено за промяна в неговата геометрия.

— Фелка?

Някакъв мъж се промъкна с усилие през свързващото коридорче. Понесе се във въздуха в помещението и преустанови дрейфуването си, като притисна пръсти в полираното дърво. Виждаше слабо лицето му. Плешивият му череп не беше със съвсем правилна форма. Изглеждаше дори по-странен в полумрака, като издължено сиво яйце. Тя се взираше в него със съзнанието, че по принцип винаги би трябвало да бъде в състояние да свърже това лице с Рьомонтоар. Но ако в стаята бяха влезли шест-седем мъже на същата физиологична възраст и със същите детински черти, нямаше да може да отличи — Рьомонтоар от останалите. Единствено фактът, че вече я бе посетил неотдавна, я правеше толкова сигурна, че това е той.

— Здравей, Рьомонтоар.

— Би ли запалила някаква светлина? Или, ако искаш, да поговорим в другата стая?

— Можем да направим същото и тук. В момента провеждам експеримент.

Той погледна към стъклената стена.

— Светлината ще го провали ли?

— Не, но тогава няма да виждам мишките.

— Така изглежда — отвърна замислено посетителят. — Клавейн е с мен. Ще влезе всеки момент.

— О!

Фелка запали опипом един от фенерите. Тюркоазената светлина премигна неуверено и после застина.

Тя изучаваше изражението на Рьомонтоар, като се стараеше да го разчете. Дори сега, след като вече знаеше идентичността му, не можеше да се каже, че лицето му се е превърнало в образец на яснота. Текстът му оставаше мъгляв, изпълнен с променливи двойствености. Разчитането даже на най-разпространените изражения ѝ костваше голямо усилие на волята, като различаването на съзвездия сред куп бледи звезди. Трябваше да признае все пак, че от време на време се случваше странната ѝ невронна машинария да улови модели, които липсваха напълно при нормалните хора. Но в повечето случаи никога не можеше да се довери на собствената си преценка, когато ставаше дума за лица.

Като имаше предвид всичко това, тя се вгледа в лицето на Рьомонтоар и реши, че изглежда притеснен.

— Защо го няма още?

— Искаше да ни даде време да обсъдим въпроси на Затворения съвет.

— Знае ли нещо за случилото се днес в залата?

— Нищо.

Фелка се понесе към горния край на лабиринта и пъхна друга мишка в отвора с надеждата да деблокира една задънена улица в долния ляв квадрант.

— Така ще трябва да продължава, освен ако Клавейн не се съгласи да се присъедини. Дори тогава може да остава разочарован от онова, което не научава.

— Разбирам защо не би искала да узнае за „Встъпление” — обяви Рьомонтоар.

— Какво точно би трябвало да означава това?

— Постъпила си против желанията на Галиана, нали? След това, което открила на Марс, тя прекъснала „Встъпление”. Но когато си се върнала от далечния Космос, докато тя бе все още там, ти си се включила с радост.

— Внезапно се превърна в голям експерт, Рьомонтоар.

— Всичко е тук, в архивите на Майка Нест, стига да знаеш къде да търсиш. Фактът за осъществяването на експериментите изобщо не е кой знае каква тайна. — Той направи пауза и се загледа с известен интерес в лабиринта. — Разбира се, съвсем друг въпрос е какво всъщност се е случило във „Встъпление” и защо Галиана го е прекъснала. В архивите не се споменава за никакви послания от бъдещето. Какво толкова смущаващо е имало в тях, че не се признава дори съществуването им?

— Ти си също толкова любопитен, колкото и аз.

— Разбира се. Но дали само любопитството те е накарало да действаш срещу желанията ѝ, Фелка? Или има нещо повече? Може би инстинкт да се опълчиш срещу собствената си майка?

Фелка сдържа гнева си.

— Тя не ми беше майка, Рьомонтоар. Имахме общ генетичен материал. Само това бе общото между нас. И не ставаше дума за никакъв бунт. Търсех нещо, което да заинтригува ума ми. „Встъпление” бе свързан с изнамиране на ново състояние на осъзнатост.

— Значи и ти не знаеше за посланията?