Корабът на изкуплението

Фелка така и не бе научила точното съдържание на получените от Галиана послания, но можеше да се досети. Вероятно бяха от същото естество като тези, които бяха преминали през Фелка по време на краткото ѝ участие.

Това трябва да бяха инструкции за правене на едни или други неща, по-скоро упътвания или пътепоказатели, които ги насочваха в правилната посока, отколкото подробни планове. Или пък укази или предупреждения. Но докато достигнат до участниците в експеримента „Встъпление”, тези далечни трансмисии се превръщаха в полузаглъхнало ехо, премесено с десетки други послания. Сякаш между настоящето и бъдещето съществуваше само един отворен коридор с определена вместимост. Всяко изпратено послание намаляваше потенциалния капацитет за бъдещи послания. Притесняващо обаче беше не самото съдържание на посланията, колкото онова, което Фелка съзря зад тях.

Беше усетила разум.

— Докоснахме се до нещо — каза тя на Рьомонтоар. — Или, по-точно, нещо докосна нас. То се пресегна през коридора и докосна умовете ни, прониквайки в тях в същото време, когато получихме инструкциите.

— И това ли беше злото?

— Не се сещам по какъв друг начин да го опиша. Просто срещата с него, просто размяната на мисли за миг побърка повечето от нас или направо ги умъртви. — Погледна към отражението им в стъклената стена. — Но аз оцелях.

— Имала си късмет.

— Не, не беше късмет. Не съвсем. Аз просто разпознах нещото, така че шокът от срещата не беше толкова силен. Както и защото то също ме разпозна. Оттегли се веднага, щом докосна ума ми, и се концентрира върху другите.

— Какво беше това? — попита Рьомонтоар. — След като си го познала…

— Иска ми се да не бях. Оттогава трябва да живея с този миг на разпознаване, и, повярвай ми, никак не е лесно.

— И все пак за какво става дума? — настоя той.

— Мисля, че беше Галиана — промълви Фелка. — Мисля, че беше нейният ум.

— В бъдещето?

— В едно бъдеще. Не нашето, поне не точно.

Рьомонтоар се усмихна смутено.

— Галиана е мъртва. И двамата го знаем. Как е могъл умът ѝ да ти проговори от бъдещето, дори да е било малко по-различно от нашето? Не може да е било чак толкова различно.

— Не знам. И аз се чудя. И продължавам да се питам как е станала такава.

— И затова ли напусна?

— И ти щеше да направиш същото. — Фелка наблюдаваше мишката, която зави не накъдето трябва; поне не натам, където се бе надявала да завие. — Ядосан си ми, нали? Смяташ, че съм я предала.

— Да, независимо от всичко, което ми разказа току-що. Струва ми се, че съм ти ядосан.

Тонът му бе омекнал.

— Не те виня. Но трябваше да постъпя така, Рьомонтоар. Трябваше да го направя веднъж. И изобщо не съжалявам, макар да ми се иска да не бях научавала това.

— Ами Клавейн — прошепна Рьомонтоар. — Той знае ли за това?

— Разбира се, че не. То би го убило.

На вратата се почука леко. Клавейн се появи, носейки се във въздуха, и хвърли поглед към лабиринта, преди да заговори.

— Отново говорите за мен зад гърба ми, нали?

— Всъщност изобщо не говорехме за теб — отвърна Фелка.

— Какво разочарование.

— Пийни си чай, Клавейн. Би трябвало все още да става за пиене.

Той пое подадения му резервоар, наподобяващ колба.

— Има ли нещо, което бихте искали да споделите с мен за срещата на Затворения съвет?

— Не можем да обсъждаме конкретни неща — обади се Рьомонтоар. — Единственото, което мога да кажа, е, че се оказва значителен натиск да се присъединиш. Някои от настояващите за това конджоинъри смятат, че дотогава лоялността ти към Майка Нест ще бъде винаги под въпрос.

— Ама наистина са нахални.

Двамата се спогледаха.

— Може би — рече Рьомонтоар. — Има и такива, твоите съюзници де, които са на мнение, че си демонстрирал лоялността си неведнъж през годините.

— Е, така по може.

— Но те също биха искали да влезеш в Затворения съвет — додаде Фелка. — Смятат, че веднъж щом си там, няма да имаш възможност повече да се набъркваш в опасни ситуации. Те гледат на това като начин за опазване на ценен актив.

Клавейн се почеса по брадата.

— Искаш да кажеш, че няма отърване и в двата случая, така ли?

— Едно незначително малцинство би било щастливо, ако останеш извън Затворения съвет — намеси се Рьомонтоар. — Някои от тях са най-верните ти съюзници. Други обаче са на мнение, че да те оставят да продължаваш да си играеш на войник е най-лесният начин да се отърват от теб.

— Приятно е да знаеш, че те ценят. А какво мислите вие двамата?

— Затвореният съвет има нужда от теб, Клавейн — отговори едва чуто Рьомонтоар. — И сега повече от всякога.

Фелка усети, че нещо неизречено премина помежду им. Това не беше невронна комуникация, а нещо много по-старо, нещо, което можеше да бъде разбрано само от приятели, които се познават и си вярват от много време.

Клавейн кимна сериозно и след това премести погледа си върху нея.