Корабът на изкуплението

Последваха ожесточени дебати върху това, което се бе случило, но не и върху това че бяха открити простите числа. Най-простото обяснение, в което Галиана не бе намерила причина да се съмнява, беше, че квантовите компютри бяха поделили работата между безброй копия на самите себе си, разпръснати из паралелни светове. Това бе смайващо от концептуална гледна точка, но нямаше друго разумно обяснение. Освен това не го бяха изсмукали от пръстите си, за да обяснят някой объркващ резултат; идеята за паралелните светове отдавна беше може би единствената концептуална опора на квантовата теория.

И така, Галиана опита да направи нещо подобно с човешкия ум. Камерата на „Встъпление” представляваше съоръжение за свързването на един или повече умове с увеличени възможности към съгласувана квантова система: един слитък магнетично суспендиран рубидий се напомпваше непрестанно в цикли от квантово сцепление и деформиране. По време на всеки епизод на сцепление слитъкът се намираше в състояние на наслагване с безбройни свои копия и именно в този момент се предприемаше невронното свързване. Самият акт винаги караше слитъка да се деформира до микроскопично състояние, но това не ставаше мигновено. Настъпваше момент, когато съгласуваността на слитъка преминаваше в свързаните умове и ги поставяше в състояние на слабо наслагване със собствените им двойници от паралелен свят.

Галиана се надяваше, че в този миг е възможно да бъде осъществена забележима промяна в изживяното състояние на съзнание на участника. Нейните теории обаче не казваха каква би могла да бъде тази промяна.

В крайна сметка стана така, че случилото се излезе напълно извън границите на нейните очаквания.

Галиана никога не бе споделяла с Фелка подробните си впечатления, но Фелка бе научила достатъчно, за да знае, че собственият ѝ опит трябва да е бил доста подобен. Когато експериментът започна и участниците бяха налягали на кушетки в камерата, с глави, погълнати от зейналата бяла паст на невронните тралери с висока резолюция, възникна особено предчувствие, като аурата, предупреждаваща за предстоящ епилептичен припадък.

После настъпи усещането, че Фелка никога не бе успяла да се впише в общността извън експеримента. Единственото, което бе в състояние да каже, бе, че мислите ѝ внезапно станаха многочислени, сякаш зад всяка една от тях долавяше слабото хорово ехо от други същества, които ги загатваха по почти съвършено същия начин. Тя не долови безкрайно много такива мисли, но усети, неопределено, че те се губеха в нещо, като същевременно се различаваха. В този момент тя бе осъществила връзка със своите двойници.

Тогава започна да се случва нещо още по-странно. Впечатленията се събираха и изкристализираха, като призраци, придобиващи форма след часове на сетивна загуба. Тя започна да си дава сметка за простиращо се пред нея нещо, в измерение, което не бе в състояние да визуализира напълно, но което въпреки това създаваше чувство за огромна дистанция и отдалеченост.

Умът ѝ улавяше смътните сензорни дири и ги обграждаше с донякъде позната рамка. Тя виждаше дълъг бял коридор, простиращ се някъде в безкрая, окъпан в мрачна, безцветна светлина, и бе наясно, макар да не бе в състояние да обясни точно откъде, че това пред нея е коридор към бъдещето. От двете му страни имаше многобройни врати, всяка от които се отваряше към някоя по-отдалечена бъдеща епоха. Галиана никога не бе възнамерявала да отвори някоя от вратите в този коридор, но очевидно го бе направила възможно.

Фелка усещаше, че коридорът не може да бъде прекосен; човек можеше само да застане в края му и да се вслушва в носещите се по него послания.

Усещаше също, че послания ще има.

Също като коридора, те се процеждаха през собствените ѝ възприятия. Невъзможно бе да определи колко отдалечени в бъдещето бяха, нито как точно изглеждаше бъдещето, което ги бе изпратило. Беше ли възможно даден момент от бъдещето да осъществява връзка с миналото без да причини парадокси? Опитвайки да отговори на този въпрос, Фелка се бе натъкнала на почти забравения труд на един физик на име Дойч, публикувал своите мисли двеста години преди опитите на Галиана. Според Дойч на времето трябваше да се гледа не като на течаща река, а като на серия от статични моментни снимки, събрани заедно, за да образуват пространство-времена, в които течението на времето бе само субективна илюзия. Представената от Дойч картина категорично позволяваше пътуване назад във времето при запазване на свободната воля и същевременно — без парадокси. Работата бе там, че дадено „бъдеще” можеше да осъществява връзка само с „миналото” на друг свят. Откъдето и да идваха, тези послания не бяха от бъдещето на Галиана. Може би принадлежаха на някое много близко до нейното бъдеще, но тя никога нямаше да стигне до него. Това не беше от значение. Точната природа на бъдещето имаше по-малка важност от съдържанието на самите съобщения.