Корабът на изкуплението

На борда на товарния кораб имаше пасажери, като всеки се намираше в отделно, приспособено според личните му предпочитания товарно отделение. Когато установи наличието на техническа повреда в своята навигационна система, той откри кой е най-близкият карусел, способен да извърши незабавно нужния ремонт, и направи работно предложение. Фирмата на Зейвиър предложи конкурентна цена и корабът се насочи към Копенхаген. Зейвиър се погрижи роботи-влекачи да му помогнат да се настани на мястото за паркиране и сега се катереше с мъка насам-натам по кораба, подпомогнат от лепящите парчета по подметките на обувките и ръцете си, благодарение на които се задържаше по студения метал. От колана на скафандъра му висяха всевъзможни инструменти, а за левия му ръкав бе прихванат модерен лаптоп. Той го включваше периодично в някой от многобройните входове на шасито на кораба и, прехапал език, търсеше обяснение за получените цифри.

Знаеше, че проблемът в навигационната система, какъвто и да беше, щеше да се окаже сравнително лесен за отстраняване. Веднъж щом бъдеше открит, обикновено оставаше само да се поръча съответната част за замяна от магазина, и някоя от маймуните му я носеше за броени минути. Но ето че вече се катереше по корпуса от четирийсет и пет минути, а повредата все му убягваше.

Това вече бе проблем, защото, според условията на договорката, корабът трябваше да продължи пътуването си до шест часа. Вече беше използвал по-голямата част от първия час, включително времето, необходимо за паркирането. При нормални условия пет часа бяха много време, но започваше да го преследва неприятното чувство, че това щеше да се окаже една от тези поръчки, когато неговата фирма ще трябва да плати глоба.

Зейвиър мина покрай едно от товарните отделения.

— Дай ми шибаната си диря, копеле такова…

Субперсоната на товарния кораб отвърна остро в ушите му:

— Откри ли каква е повредата в мен? Налага се да продължа мисията си колкото може по-скоро.

— Не. Млъквай. Трябва да помисля.

— Повтарям, налага се да…

— Затваряй си плювалника.

Край предната част на товарното отделение се виждаше ясно някакво петно. Обикновено избягваше да обръща прекалено голямо внимание на обитателите, но този път забеляза повече, отколкото бе възнамерявал. Вътре имаше нещо като крилат кон, само дето конете, дори крилатите, нямаха абсолютно човешки, женски лица. Зейвиър отклони очи, когато срещна погледа на лицето.

Включи лаптопа си в друг вход с надеждата, че този път ще открие проблема. Може би навигационната система беше наред, а проблемът идваше от диагностичната мрежа… Вече бе имал подобен случай с кораба, пристигнал от хотел „Амнезия”. Погледна към часовника в долния десен ъгъл на пластината пред лицето си. Оставаха пет часа и десет минути, през които трябваше също така да направи необходимите прегледи за здравословното състояние и да върне кораба в открито пространство. Нещата май не отиваха на добре.

— Откри ли каква е повредата в мен? Налага се да…

Поне това отклоняваше мислите му от другото. Принуден да се съревновава с времето, изправен пред заплетен технически проблем, просто нямаше възможност да мисли толкова често за Антоанет. Изобщо не му бе станало по-лесно да се справя с нейното отсъствие. Беше против това пътуване, но знаеше, че последното, от което имаше нужда тя, бе да опита да я разубеди. Нейните собствени съмнения трябва да бяха достатъчно силни.

Затова стори каквото можеше. В замяна на направената от него услуга осигури друга ремонтна база, втората по големина в цял Копенхаген, да приеме „Буревестник” в сервизния си док. Антоанет гледаше нервно, убедена, че скобите няма да бъдат в състояние да удържат стотиците хиляди тонове центростремително тегло на кораба. Но въпреки всичко го удържаха, а маймуните на Зейвиър го огледаха с най-големи подробности.

След като работата приключи, Зейвиър и Антоанет се любиха за последен път преди заминаването ѝ. После Антоанет влезе в „Буревестник” и, няколко минути по-късно, на ръба на сълзите, Зейвиър изпрати с поглед кораба, докато се изгуби в безкрая.

Малко след това работилницата бе посетена от неприятно любопитен полицейски пълномощник от конвенция Ферисвил: страховит ръбест уред, който се носи насам-натам в продължение на няколко часа, явно само за да сплаши Зейвиър, но тъй като не откри нищо, изгуби интерес.

Нищо друго не се случи.