Корабът на изкуплението

Светкавиците бяха предимно умиращи кораби. Понякога се дължаха на пулсациите на тежките, дълги по цял километър линейни многокамерни оръдия на демаршистите. Те трябваше да се енергизират чрез детонирането на поредица от кобалтови атомни бомби. Взривът раздробяваше оръжието на атоми, но не преди да ускори парче с размерите на цистерна от стабилизиран метален водород до седемдесет процента от скоростта на светлината, плъзгащо се непосредствено пред унищожителната вълна.

Оръжията на конджоинърите бяха с подобна ефективност, но извличаха енергизиращата ги пулсация от самото пространство-време. С тях можеше да се стреля повече от един път и се управляваха и насочваха по-бързо. И не изпускаха светкавици.

Клавейн знаеше, че стретоскопският анализ на светлината на всяко едно просветване щеше да потвърди произхода му. И нямаше да се изненада да научи, че повечето бяха причинени от директни попадения върху демаршистките крайцери.

Там умираха врагове. Умираха моментално, в толкова ярки и бързи експлозии, че не усещаха болка, дори не осъзнаваха настъпването на смъртта. Но безболезнената смърт бе малка утеха. В този ескадрон корабите несъмнено бяха много; оцелелите ставаха свидетели на унищожението на своите сънародници, питайки се кой ще е следващият. Никога нямаше да разберат кога ракетата се е насочила към тях, нито кога щеше да ги настигне.

От това място Клавейн имаше чувството, че наблюдава фойерверки в отдалечен град. От цветовете на Аджинкорт до пламъците на Герника и чистата ослепителна светлина на Нагасаки, подобна на пречистващ меч, отразил слънцето, до далечните светкавици на тежкото релативистично оръжие сред траурночерния пейзаж в началото на двайсет и седми век: Клавейн нямаше нужда от напомняне колко ужасно нещо е войната, но от това разстояние тя притежаваше също така ужасна, изпепеляваща красота.

Битката потъна някъде зад хоризонта. В небето отново се настани покоят, неомърсен от човешките дела.

Клавейн се замисли върху наученото за Затворения съвет. Рьомонтоар, окуражен от, както му се струваше, безмълвното съгласие на Скейд, му бе разказал малко за ролята, която се очакваше да играе той в него. Не ставаше дума само за това, че присъствието му в Затворения съвет щеше да го пази. Не. Имаха нужда от помощта му за изпълнението на една деликатна операция. Ставаше въпрос за военни действия, които щяха да се осъществят отвъд системата Епсилон Еридани, с цел възвръщането на някакви неща, попаднали не където трябва.

Рьомонтоар така и не му каза какви са тези неща, а само, че възвръщането им — което означаваше, че в някакъв момент са били изгубени — бе от жизнено значение за бъдещата сигурност на Майка Нест. Ако искаше да научи повече, а това бе задължително условие, за да бъде от полза за Майка Нест, трябваше да се присъедини към Затворения съвет. Звучеше невероятно просто. И сега, докато размишляваше върху това на повърхността на кометата, не можеше да не признае, че най-вероятно действително бе така. Опасенията му бяха непропорционално раздути.

Не можеше обаче да се довери напълно на Скейд. Тя знаеше повече от него и положението щеше да остане същото, дори ако се съгласеше да влезе в Затворения съвет. Тогава щеше да се намира един пласт по-близо до Вътрешното светилище, но все още нямаше да бъде вътре в него; а кое гарантираше, че оттам нататък не съществуваха още слоеве?

Битката се разгоря отново на противоположната страна на хоризонта. Клавейн я наблюдаваше покорно, отбелязвайки, че светкавиците сега бяха по-редки. Явно схватката бе към края си. Едно бе по-сигурно от всичко друго — демаршистите бяха претърпели по-тежки загуби. Докато не бе изключено неговата страна да се бе отървала без нито един смъртен случай. Оцелелите неприятели скоро щяха да закуцукат обратно към съответните си бази, опитвайки да избягват нови спречквания по пътя си. Не след дълго битката щеше да се появи в пропагандна трансмисия, а фактите — изкривени така, че да изстискат поне капчица оптимизъм от обезсърчаващото поражение на демаршистите. Беше ставал свидетел на това вече хиляди пъти. Щеше да има и други, но не много такива битки. Врагът губеше. И това положение се запазваше вече години наред. Защо тогава се тревожеха за бъдещата сигурност на Майка Нест?

Знаеше, че има само един начин да го разбере.

Тендерът намери своята пролука на ръба и се прибра у дома с непогрешимата точност, характерна за една машина. Клавейн дебаркира при стандартна гравитация, като през първите няколко минути пъхтя учестено, докато привикне към усилието.

Тръгна по заобиколния път от коридори и рампи. По тях минаваха и други конджоинъри, но не му обръщаха особено внимание. Когато усетеше мислите им, впечатлението им от самия себе си, различаваше само спокойно уважение и възхищение, примесени може би със съвсем малка доза съжаление. Населението не знаеше нищо за усилията на Скейд да го вкара в Затворения съвет.