Корабът на изкуплението

Коридорите ставаха все по-тъмни и по-тесни. По спартански сивите стени се появиха тръби, панели и от време на време — скрит зад решетки отвор, от който духаше топъл въздух. Светлината беше слаба и непостоянна. Клавейн не мина нито веднъж през забранен вход, но всеки, който не беше запознат с тази част от колелото, щеше да остане с впечатлението, че се е отклонил в някаква забранена поддържаща секция. Малцина стигаха чак дотук и повечето се обръщаха на сто и осемдесет градуса и продължаваха да вървят, докато стигнат до по-гостоприемна територия.

Клавейн продължаваше. Беше стигнал до част от колелото, която не фигурираше по плановете и картите. Повечето обитатели на Майка Нест не знаеха за съществуването ѝ. Приближи се до бронзовозелена преграда. Нямаше никаква маркировка, никой не я пазеше. До нея се виждаше дебело метално колело с три спици. Клавейн стисна две от спиците и го дръпна. За момент то не помръдна — очевидно никой не бе идвал тук от известно време — но след това се раздвижи. Постепенно се завъртя свободно. Вратата в преградата се отмести като тапа и от нея покапа смазка и кондензна течност. Той продължи да върти колелото, тапата се отмести встрани и му направи път. Напомняше огромно тумбесто бутало, излъскано отстрани до блясък.

От другата страна бе дори още по-тъмно. Клавейн пристъпи през половинметровия ръб, като се приведе, за да не си одере скалпа в над отворната греда. Докосна метала с пръсти — беше студен. Подуха ги, докато възвърнат донякъде чувствителността си.

Щом се озова вътре, Клавейн започна да върти второ колело, докато вратата отново се затвори плътно, като придърпа ръкавите върху пръстите си, докато работеше, за да ги предпази от вледеняващия допир. После направи още няколко стъпки в полумрака. Бледозелени светлинки се запалиха една по една.

Помещението беше огромно, ниско и дълго като барутен погреб. Извивката на колелото се забелязваше едва-едва, стените се извиваха като арка нагоре и подът се превиваше заедно с тях. В далечината се виждаха редици от криокамери.

Клавейн знаеше точно колко бяха: сто и седемнайсет. Сто и седемнайсет човека се бяха върнали от далечния Космос с кораба на Галиана, но за нито един от тях нямаше разумна надежда да бъде съживен. В много случаи насилието над екипажа ѝ бе толкова необуздано, че бяха успели да съберат останките на отделните индивиди само благодарение на генетичния анализ. Въпреки всичко, колкото и оскъдни да бяха събраните останки, на всеки идентифициран индивид бе осигурен отделен замразяващ ковчег.

Клавейн вървеше между редиците от ковчези, а покритият с решетки под дрънчеше под стъпките му. От криокамерите се носеше леко бръмчене. Те все още действаха, но единствено защото се смяташе, че е по-разумно да поддържат останките в замразено състояние, а не защото се надяваха да съживят повечето от тях. Не се виждаше знак за активно вълче съоръжение, поставено в която и да е от тях, освен, разбира се, в една, но това не означаваше, че няма микроскопични вълчи паразити в спящо състояние, пребиваващи непосредствено под прага на разпознаване. Можеха да кремират телата, но тогава щяха да се лишат от възможността някога да научат нещо за вълците. Предпазливостта бе нещо, което не можеше да бъде отречено на Майка Нест.

Клавейн стигна до криокамерата на Галиана. Тя стоеше встрани от останалите, издигната частично върху полегат цокъл. Изложените заплетени разядени машинарии напомняха каменни орнаменти. Възникваше асоциация за приказна царица, защитавала смело своя народ до самия край, която сега спеше в смъртта си, заобиколена от най-верните си рицари, съветници и придворни дами. Горната част на ковчега беше прозрачна, така че човек съзираше нещо от силуета на Галиана още преди да застане до самата криокамера. Тя изглежда приемаше спокойно своята съдба, както бе скръстила ръце на гърдите, с вдигната към тавана глава, което подчертаваше благородната, силна извивка на челюстта ѝ. Очите ѝ бяха затворени, челото — гладко. Дълга коса, осеяна със сиви нишки, обкръжаваше лицето ѝ. По кожата ѝ блестяха милиарди ледени частици и премигваха в пастелносини, розови или бледозелени нюанси при промяната на ъгъла на полезрение на Клавейн. Тя изглеждаше изключително красива и деликатна в смъртта, сякаш бе издялана от захар.

Приплака му се.

Той докосна студения капак на ковчега, прокара пръсти по повърхността му, като остави четири едва забележими следи. Хиляди пъти си бе представял нещата, които би могъл да ѝ каже, ако някога се измъкнеше от лапите на Вълка. Не я бяха размразявали повече след онзи случай непосредствено след завръщането ѝ, но нямаше гаранция, че това не може да се случи отново, след години или дори — векове. Клавейн неведнъж се бе питал какво щеше да каже, ако Галиана дойдеше в съзнание, дори за кратко. Питаше се дали щеше да го познае и да си спомни какво ги свързва. Дали щеше да си спомни Фелка, която за нея бе като родна дъщеря?

Нямаше смисъл да мисли за това. Знаеше, че никога повече няма да говори с нея.