Корабът на изкуплението

— Взех решение — заяви той, загледан в парата, която излизаше от устата му. — Не съм сигурен, че ще одобриш, след като така и не се съгласи даже със съществуването на нещо като Затворения съвет. Според тях то е станало неизбежно в резултат на войната, защото изискването военните действия да се пазят в тайна ни е принудило да ограничим общодостъпността на мислите си. Но Съветът съществуваше още преди избухването на войната, макар и в тепърва зараждаща се форма. Винаги сме имали някакви тайни, дори от самите себе си.

Пръстите му бяха премръзнали.

— Правя го, защото ми се струва, че ще се случи нещо много лошо. Ако трябва да бъде възпрепятствано, ще направя всичко, зависещо от мен, за да го предотвратя. Ако няма как да се избегне, ще се постарая да преведа Майка Нест през очакващата я криза, каквато и да е тя. Но не мога да сторя нито едното, нито другото отвън. Нито една победа не ме е карала да се чувствам толкова неловко, колкото тази, Галиана. Струва ми се, че и ти би се почувствала така. Винаги си била подозрителна към всичко, което изглежда прекалено лесно, към всичко, което намирисва на хитрина. Знам това по-добре от всеки друг. Нали аз се хванах някога на един от твоите трикове.

Клавейн потръпна. Изведнъж му стана много студено и го обзе смразяващото усещане, че го наблюдават. Всички хладилни ковчези около него бръмчаха, светлинките и другите индикации за състоянието на намиращите се в тях хора оставаха непроменени.

Внезапно осъзна, че не му се иска да стои повече под тези сводове.

— Галиана — изрече той, прекалено припряно, за да се чувства комфортно, — трябва да го направя. Трябва да отстъпя пред молбата на Скейд, за добро или за лошо. Надявам се, че ще ме разбереш.

— Ще те разбере, Клавейн.

Той се извърна рязко, но още преди да го направи осъзна, че познава гласа и няма причина да се притеснява.

— Фелка. — Облекчението му беше неописуемо. — Как ме откри?

— Предположих, че ще дойдеш тук, Клавейн. Знаех, че Галиана е човекът, с който обсъждаш винаги нещата за последно.

Беше влязла, без да я чуе. Чак сега видя, че вратата бе широко отворена. Това, което го бе накарало да потрепери, беше създалото се въздушно течение.

— Не знам защо дойдох — промълви той. — Знам, че е мъртва.

— Тя е твоята съвест, Клавейн.

— Затова я и обичах.

— Всички я обичахме. И поради това тя като че ли все още е жива, все още ни води. — Фелка вече бе до него. — Няма нищо лошо да идваш тук. Това не ме кара да те уважавам по-малко, не разваля мнението ми за теб.

— Мисля, че знам какво трябва да направя.

Фелка кимна, сякаш просто и бе съобщил часа.

— Хайде, да си тръгваме оттук. Прекалено е студено за живите. Галиана няма да има нищо против.

Клавейн я последва към вратата. След като се озоваха от другата страна, той се зае с колелото и, заедно със запечатването на подобната на тапа врата, запечата и спомените и призраците там, където им беше мястото.

Въведоха Клавейн в тайната зала. Щом прекрачи прага, усети как милионите мисли, които съществуваха като фон в Майка Нест, отпаднаха от съзнанието му като въздишка. Предполагаше, че преходът беше травмиращ за много от конджоинърите, но дори да не идваше направо от мястото, където почиваше Галиана и където се създаваше впечатление за известна изолация, това пак нямаше да му се стори нещо повече от леко неприятно. Беше прекарал прекалено дълго време в покрайнините на конджоинърското общество, за да се смути от липсата на други мисли в главата си.

Разбира се, не беше напълно сам. Усещаше умовете на присъстващите в залата, макар обичайните ограничения на Затворения съвет все още да не му позволяваха да стига по-дълбоко от повърхността на техните мисли. Самото помещение не беше забележително: голяма сфера с множество места, подредени в кръгови балкони, достигащи почти до зенита на камерата. Подът беше плосък и блестящосив, с аскетична катедра в центъра. Тя беше солидна, издигаше се от самия под, сякаш бе пораснала от него.

[Клавейн.] Беше Скейд. Стоеше на края на издаващия се от едната страна на залата език.

„Да?”

[Седни, Клавейн.]

Той вървеше по лъскавия под, подметките му чаткаха по него. Атмосферата не му помагаше да се чувства другояче освен като подсъдим; със същия успех сега можеше да върви към мястото на своята екзекуция.

Отпусна се на стола си, който се оказа толкова удобен, колкото обещаваше видът му. Кръстоса крака и се почеса по брадата. „Нека приключваме с това, Скейд.”

[Когато му дойде времето, Клавейн. Осъзнаваш ли, че заедно с товара на познанието идва и допълнителният товар на опазването на това знание? Че веднъж щом узнаеш тайните на Затворения съвет, не можеш да ги излагаш на опасност, като рискуваш да бъдеш пленен от врага? Че дори споделянето на тези тайни с други конджоинъри е недопустимо?] „Знам в какво се замесвам, Скейд.”

[Искаме само да сме сигурни, Клавейн. Не може да ни се сърдиш за това.]

Рьомонтоар се изправи от мястото си. [Той каза, че е готов, Скейд. Това е достатъчно.]

Тя изгледа обадилия се без емоции, което се стори на Клавейн по-смразяващо от обикновения гняв. [Благодаря, Рьомонтоар.]