Корабът на изкуплението

„Той е прав. Аз съм готов. И решен.”

Скейд кимна. [Тогава се приготви. На ума ти ще бъде даден достъп до информация, от която досега си бил изолиран.]

Клавейн стисна несъзнателно страничните облегалки на стола си, макар да бе напълно наясно колко абсурден беше инстинктът. Точно така се бе чувствал преди четиристотин години, когато Галиана го бе запознала за първи път с Транспросвещението. Беше станало в нейното гнездо на Марс, когато, след раняването му, тя бе заразила ума му с машинките. Тогава му бе помогнала само да хвърли един поглед, нищо повече, но непосредствено преди това се бе почувствал като човек, застанал пред надигаща се пред него вълна цунами, която само след броени секунди ще се стовари отгоре му. Почувства се по същия начин и сега, макар че не предвиждаше да изпита промяна в съзнанието. Достатъчно беше да знае, че ще получи достъп до разтърсващи тайни, дотолкова разтърсващи, че да се налага да бъдат скрити посредством йерархични пластове от иначе всезнаещия всеобщ, кошерен ум. Зачака… но не се случи нищо.

[Готово.]

Отпусна страничните облегалки. „Чувствам се съвсем по същия начин.”

[Не се чувстваш по същия начин.]

Клавейн се огледа, прокара поглед през наредените в кръг столове. Нищо не се бе променило, нищо не му се струваше по-различно. Изследва паметта си, но и там не усети да има нещо, което не бе присъствало минута по-рано. „Не мисля…”

[Преди да дойдеш тук, преди да вземеш това решение, ние ти позволихме да узнаеш, че причината да търсим твоята помощ бе въпросът за възвръщането на изгубена собственост. Така ли е, Клавейн?]

„Но така и не ми казахте за какво точно става дума и аз все още не знам.”

[Защото не си зададе правилния въпрос.]

„И какъв въпрос би искала да задам, Скейд?”

[Запитай се какво знаеш за адската класа оръжия, Клавейн. Сигурна съм, че отговорът ще ти се стори много интересен.]

„Не знам нищо за никакви оръжия адска класа…” Внезапно го обзе несигурност и той млъкна. Знаеше точно какво представляват оръжията от въпросната адска класа.

Сега, когато информацията му беше достъпна, той си даде сметка, че неведнъж бе чувал слухове за тези оръжия във времето, което бе прекарал сред конджоинърите. Най-лютите им врагове разпространяваха поучителни разкази за скритите съвършени оръжия на конджоинърите, достойни за деня на Страшния съд, толкова разрушителни, че почти не бяха изпробвани, и със сигурност никога не бяха използвани в битка. Според мълвата те бяха много стари, произведени в най-ранната фаза на конджоинърската история. Имаше различия в подробностите, но всички истории бяха единодушни в едно: оръжията бяха четирийсет на брой и нямаше две сред тях, които да са еднакви.

Клавейн никога не бе вземал на сериозно слуховете, предполагайки, че са плод на страховете на някой от контраразузнавателните отряди на Майка Нест. Немислимо бе тези оръжия някога да са съществували в действителност. През цялото време, откакто живееше сред конджоинърите, никога не бе намекнато официално за подобни оръжия. Галиана никога не бе споменавала за тях, а ако оръжията бяха наистина стари, тоест от марсианската епоха, нямаше как да не знае за съществуването им.

Но оръжията наистина съществуваха.

Клавейн проучваше с мрачно очарование новите си ярки спомени. Винаги бе знаел за наличието на тайни в Майка Нест, но не бе подозирал, че нещо така значимо може да бъде скривано толкова дълго. Имаше усещането, че току-що е открил огромна стая в къщата, където бе прекарал почти целия си живот. Обзе го остро чувство за объркване — и предателство.

Оръжията действително бяха четирийсет, също както твърдеше мълвата. Всяко от тях беше прототип, използващ някоя уникална тънкост и представляващ зло изобретение — пробив във физиката. И Галиана действително знаеше за тях. Именно тя бе наредила да бъдат конструирани по времето, когато преследването на конджоинърите бе в своя апогей. През въпросния период нейните врагове ги превъзхождаха само числено, но не и технологично. С тези нови четирийсет оръжия тя можеше да се избави веднъж завинаги от неприятеля, но в последния момент бе решила да не го прави: по-добре беше да бъде унищожена, отколкото да поеме отговорността за извършването на геноцид.

Но това не бе краят. Врагът бе допускал груби грешки, правил бе успешни пробиви и бе спохождан от щастливи обрати на съдбата. Хората на Галиана бяха изтиквани почти до ръба, но така и не бяха зачеркнати от историята.