Корабът на изкуплението

Той се усмихна мрачно. „Изглежда ме познавате по-добре, отколкото се познавам аз самият.”

[Знам, че ще ни помогнеш, Клавейн, иначе нямаше да те доведа чак дотук. Имам право, нали? Нали ще ни помогнеш?]

Клавейн огледа залата, спря поглед върху ужасната менажерия от подобни на духове величия, съсухрени старци и противни, затворени в бутилка конджоинъри във финално състояние. Всички те зависеха от неговия отговор, дори видимите мозъци като че ли започнаха да се колебаят в своите пулсации. Скейд беше права, разбира се. Клавейн не би поверил тази работа на никой друг освен на самия себе си, дори сега, в този късен час на своята кариера и своя живот. Щяха да бъдат необходими десетилетия, почти двайсет години, само за да стигне до Ризургам, и още толкова, за да се върне с трофея си. Но четирийсет години наистина не бяха кой знае колко дълъг период на фона на четири-пет столетия. А освен това през по-голямата част от въпросното време щеше да бъде замразен.

Четирийсет години. Може би пет години за подготовка и още една година за самата операция… с две думи, някъде около половин век. Погледна към Скейд. В синхрон с режима на очакване вълничките по гребена ѝ преустановиха временно своето движение. Знаеше, че за нея е проблем да разчита ума му до най-дълбоките нива — именно липсата на абсолютна прозрачност едновременно я очароваха и вбесяваха; предполагаше обаче, че е в състояние да разчете съгласието му.

„Ще го направя. Но имам някои условия.”

[Условия ли, Клавейн?]

„Аз ще избера екипа си. И аз ще определя кой ще пътува с мен. Ако поискам да дойдат Фелка и Рьомонтоар и ако те се съгласят, тогава ще им позволиш да дойдат.”

Скейд поразмисли, после кимна с точната деликатност на кукла от театър на сенките. [Разбира се. Четирийсет години е солидно отсъствие. Това ли е всичко?]

„Не, разбира се, че не. Няма да тръгна срещу Вольова, без да разполагам със смазващо тактическо превъзходство още от първия миг. Винаги съм работил по този начин, Скейд: пълно надмощие. Това означава повече от един кораб. Най-малко два, три в идеалния случай, и ще взема още повече, ако Майка Нест успее да ги произведе в нужния срок. Указът не ме вълнува ни най-малко. Нужни са ни лайтхъгъри, тежковъоръжени с най-ужасните оръжия, с които разполагаме. Един прототип не е достатъчен и, като се има предвид колко време е необходимо, за да се построи каквото и да било напоследък, най-добре е да запретнем ръкави незабавно. Не можем просто да щракнем с пръсти към някой астероид и след четири дни от него да се появи междузвезден кораб.”

Скейд допря пръст до долната си устна. Очите ѝ се затвориха за секунда повече, отколкото бе присъщо за обикновено мигване. Клавейн се изпълни с убедителното усещане, че тя водеше разгорещен диалог с някого. Стори му се, че видя потрепването на клепачите ѝ, като на разтърсван от треска спящ човек.

[Прав си, Клавейн. Ще ни трябват кораби. Нови, въплътили усъвършенстванията, направени в „Куче грозде”. Но не е нужно да се тревожиш. Вече започнахме да ги строим. Всъщност ще бъдат готови съвсем скоро.]

Клавейн присви очи. „Нови кораби? Къде?”

[На известно разстояние оттук, Клавейн.]

Той кимна. „Добре. В такъв случай няма да навреди, ако ме откарате там, за да ги видя, нали така? Бих искал да им хвърля поглед, преди да е станало прекалено късно да се промени нещо.”

[Клавейн…]

„Това не подлежи на обсъждане, Скейд. Ако ще се заемам с тази задача, ще трябва да видя инструментите, с които ще разполагам.”

ДЕВЕТА ГЛАВА

Инквизиторката отпусна ремъците, които я придържаха към мястото, и изрисува рамките на прозорец в непрозрачния материал на совалката на триумвира. Корпусът направи услужливо прозрачен четириъгълник и позволи на инквизиторката да хвърли поглед към Ризургам от Космоса за първи път от петнайсет години.