Корабът на изкуплението

С помощта на скърцащи ключалки и колела се добраха до все още въртящата се част на кораба. Хури бе благодарна за гравитацията, но тя бе съпроводена с нещо неприятно. Сега течностите и секрециите вече имаха единна посока, към която да се стремят. Те капеха от стените във вид на миниатюрни водопади и се смесваха на пода, преди да потекат към близкия отвор на отводнителната канализация. Някои секреции бяха образували сталагмити и сталактити, нещо като кехлибарени и зеленикави кучешки зъби, протегнали се в пространството между пода и тавана. Ана правеше всичко възможно да не се допира до тях, но задачата не беше лесна. Забеляза, че Вольова няма подобни задръжки. Само след минути якето ѝ се покри с петна от различните видове корабни еманации.

— Отпусни се — рече тя, забелязала дискомфорта ѝ. — Напълно са безопасни. На кораба няма нищо, което би могло да ни навреди. На теб, ъъъ… нали ти махнаха оръжейните импланти?

— Би трябвало да си спомняш. Ти го направи.

— Просто проверявам.

— Аха. Това всъщност те забавлява, а?

— Научих се да извличам удоволствие там, където успея да го намеря, Ана. Особено в периоди на големи екзистенциални кризи…

Иля захвърли фаса си някъде в мрака и веднага запали нова цигара.

Продължиха да вървят мълчаливо. Най-сетне стигнаха до една от асансьорните шахти, пресичащи кораба по цялата му дължина, като главната асансьорна шахта в небостъргач. Сега, когато корабът само се въртеше, но не се движеше, бе много по-лесно да се върви по страничната му ос. Но разстоянието от единия до другия му край си оставаше четири километра, затова бе за предпочитане асансьорите да се използват при всяка възможност. За изненада на Хури, асансьорът вече ги очакваше. Влезе в него след Иля с известен трепет, но всичко изглеждаше нормално, ускорението протече плавно.

— Значи асансьорите все още работят? — учуди се тя.

— Те са ключова система в кораба — отвърна Вольова. — Не забравяй, имам начини да задържам чумата. Не действат безупречно, но поне ми помагат да я отклонявам от всичко, което не искам да засегне. А и самият Капитан от време на време проявява желание да помогне. Както изглежда, трансформациите не са напълно извън неговия контрол.

Иля най-сетне бе засегнала въпроса за Капитана. До този момент Хури се бе вкопчвала в надеждата, че всичко това може да се окаже лош сън, който бе взела за действителност. Но сега се оказваше, че Капитанът е напълно реален.

— А двигателите?

— Все още недокоснати във функционално отношение, доколкото знам. Но само Капитанът има контрол над тях.

— Говорила ли си с него?

— Не съм убедена, че в случая трябва да се използва думата „говорила”. „Общувала”, може би… но дори това ми се струва далече от истината.

Асансьорът се отклони и премина в друга шахта. Асансьорните шахти бяха предимно прозрачни, но през голяма част от пътуването асансьорът се промъкваше между добре натоварени трюмове или си пробиваше път през стотици метри солиден метал, изграждащ корпуса. От време на време Ана зърваше през прозореца някоя от усойните влажни камери. В повечето случаи те бяха прекалено големи, за да види другата им страна на слабата, отразена светлина от асансьора. Пет от тях бяха достатъчно големи, за да поберат цели катедрали. Спомни си тази, която Вольова ѝ бе показала при първата ѝ обиколка из „Носталгия по безкрая” и при която бе преживяла четирийсетте ужаса. Сега те бяха по-малко от четирийсет, но пак бяха предостатъчно, за да променят ситуацията. Може би дори когато ставаше дума за неприятел като инхибиторите. Стига да успееха да убедят Капитана.

— Двамата с него успяхте ли да изгладите различията помежду си? — поинтересува се тя.

— Според мен фактът, че не ни уби, когато имаше възможност, отговаря повече или по-малко на този въпрос.

— И не те обвинява за това, което му причини?

За първи път Вольова прояви признак на досада.

— „Съм му причинила” ли? Това, което „съм му причинила”, беше акт на изключителна милост. Изобщо не го наказах. Просто… установих фактите и след това назначих лечението.

— Което, според някои определения, бе по-лошо от самата болест.

Сега Иля сви рамене.

— Той щеше да умре. Дадох му нов жизнен кредит.

Дъхът на Хури секна, защото в този момент минаха покрай поредната призрачна камера, изпълнена със сливащи се метаморфозни форми.

— Ако наричаш това „живот”…

— Един съвет. — Вольова се приведе по-близо и понижи глас. — Твърде възможно е той да чува този разговор. Просто го пази в ума си, какво ще кажеш? Добро момиче.

Ако някой друг ѝ бе говорил по този начин, само след две секунди щеше да опитва да си намести някоя изкълчена става. Но Хури отдавна се бе научила да толерира Иля повече от всеки друг.

— Къде е той? Все още на същото ниво като преди ли?

— Зависи какво разбираш под „него”. Струва ми се може да се каже, че епицентърът му е все още там. Но вече няма почти никакъв смисъл да се прави разграничение между него и кораба.

— Тогава значи е навсякъде? Навсякъде около нас?

— Всевиждащ. Всезнаещ.

— Това не ми харесва, Иля.