Корабът на изкуплението

Приближиха се още към тъмната безформена маса на лайтхъгъра. Хури си спомни първото приближаване до същия кораб, когато я бяха измамили, за да се качи на борда му в системата Епсилон Еридани. Тогава бе изглеждал почти нормално, в духа на това, което може да се очаква от един голям, умерено стар търговски лайтхъгър. Липсваха изявени израстъци и издатини, някои от които да наподобяват ками или кулички. Корпусът бе повече или по-малко гладък, износен тук, прекъсван от машини, сензори и входни люкове там, но нищо в него не би създало повод за особени коментари или безпокойство. Нямаше ги акрите от нещо като гущерова кожа или засъхнала кал, напомняща слепени тромбоцити. Нищо не намекваше, че погребани биологични императиви най-сетне бяха изригнали на повърхността в оргия от биомеханични трансформации.

Но сега корабът не приличаше особено на кораб. По-скоро наподобяваше, ако се налагаше Хури да го оприличава на нещо, на разболял се приказен палат, някога бляскав ансамбъл от кулички, тъмници и шпилове, деформирани от зла магьосница. Основната му форма все още се различаваше: Ана успяваше да разпознае главния корпус и двете издатини за двигателите, всяка една от които беше по-голяма от хангара на малък товарен кораб. Но тази функционална сърцевина почти се губеше под причудливите израстъци, превзели напоследък лайтхъгъра. Бяха се включили различни организиращи принципи, за да придадат луд артистизъм на израстъците, благодарение на посредничеството на корабните подсистеми за монтажна и дизайнерска работа. Виждаха се спирали, наподобяващи строежа на амонитите. Имаше извивки и възли като от силно увеличена дървесна сърцевина. Не липсваха спици, нишки и подобия на мрежа, щръкнали като ниско подстригана коса шипове и наподобяващи язви маси от взаимно преплетени кристали. На места големи структури бяха отразявани отново и отново с частично диминуендо, докато изчезнат до границата на видимостта. Пълзящите сложни форми на трансформациите действаха във всевъзможни мащаби. Беше достатъчно да се загледаш по-дълго, за да започнеш да различаваш лица или части от лица в изкорубената броня. А ако продължиш да се вглеждаш, щеше да видиш собственото си ужасено отражение. „Но под всичко това — помисли си Хури, — се крие просто един кораб.”

— Е — рече тя, — както виждам, състоянието му не е станало кой знае колко по-цветущо откакто си тръгнах.

Вольова се усмихна под козирката на шапката си.

— Окуражена съм. Това изказване е много по-малко в духа на инквизиторката и много повече в духа на някогашната Ана Хури.

— Така ли? Жалко, че беше необходим целият този шибан кошмар, за да ме върне в предишното състояние.

— О, това не е нищо — отвърна бодро Вольова. — Чакай да влезем вътре.

Совалката трябваше да се промъкне през тясна пролука с формата на око в корпуса, за да се добере до пристана. Той бе все още в по-голяма или по-малка степен правоъгълен, а основните обслужващи системи, които никога не бяха зависели особено от нанотехнологиите, бяха все още по местата си и можеха да бъдат разпознати. В помещението бе струпан богат асортимент от други летателни съоръжения за полети в рамките на една система — от тъпоноси вакуумни влекачи до големи совалки.

Приземиха се. Тази част на кораба не бе създадена за гравитационни условия, затова излязоха в състояние на безтегловност, като се придвижваха залавяйки се за специално предназначените за тази цел перила. Най-голямото желание на Хури бе Вольова да върви пред нея. И двете носеха фенерчета и кислородни маски за спешни случаи и Хури се изкушаваше да включи веднага в употреба своята. Въздухът в кораба беше ужасно топъл и влажен, с мирис на гнило. Вероятно би било същото да дишаш нечии стомашни газове.

Ана покри уста с ръкав, борейки се срещу позивите си за повръщане.

— Иля…

— Ще свикнеш. Не е вредно. — Вольова измъкна нещо от джоба си. — Цигара?

— Да си спомняш някога преди да съм ползвала тези проклети неща?

— Винаги има първи път.

Хури изчака приятелката ѝ да ѝ запали цигарата и след това дръпна експериментално. Беше неприятно, но за предпочитане пред нефилтрирания въздух в лайтхъгъра.

— Гаден навик, наистина — заяви Вольова с усмивка. — Но гадните времена изискват гадни навици. Сега по-добре ли ти е?

Ана кимна, макар и не особено убедително.

Движеха се през наподобяващи хранопровод тунели, чиито стени блестяха от влажни секреции или имаха примамливо правилни кристални шарки. Хури се поизчетка, без да сваля ръкавиците. От време на време разпознаваше някой стар аспект на кораба — някоя тръба, преграда или инспекционна кутия — но обикновено той бе полуслят със своето обкръжение или сюрреалистично деформиран. Твърдите повърхности бяха в нещо като мъгла, през която сивите им граници се губеха във въздуха. Многоцветната слуз и мазилки отразяваха светлината на фенерчетата им, образувайки странни фигури. Във въздуха се носеха амебоподобни капчици, следвайки или понякога като че ли плувайки срещу преобладаващото течение в лайтхъгъра.