Корабът на изкуплението

— Като същевременно разпръснат половината от материята на луната — кимна мъдро Вольова. — Не мисля, че те искат точно това. Според мен искат цялата материя, обработена и рафинирана възможно най-ефективно. Особено като се има предвид, че разглобяват по този начин три луни. Така и няма да успеят да преобразуват в твърдо състояние много от летливия материал, освен ако не включат тежката артилерия на алхимията. Но дори при това положение ще си осигурят някъде около сто милиарда милиарда тона полезни изкопаеми.

— Доста камънак.

— Да. И почти от само себе си се налага въпросът: за какво точно им е нужно това?

— Вероятно вече имаш някаква теория.

Иля Вольова се усмихна.

— Нищо повече от догадки, на този етап. Разрушаването на луната все още не е приключило, но според мен е ясно, че искат да построят нещо. И знаеш ли какво? Силно подозирам, че, каквото и да е то, сигурно няма да е съобразено с нашите интереси.

— Мислиш, че става дума за оръжие, нали?

— Очевидно на старини ставам напълно предвидима. Да, определено се страхувам, че става дума за оръжие. Но даже не се наемам да предполагам от какъв вид. Ясно е, че вече можеха да са разрушили Ризургам, ако това бе незабавното им намерение… при това няма да има нужда да го разрушат така чистичко.

— Значи имат нещо друго предвид.

— Така излиза.

— Трябва да направим нещо по въпроса, Иля. Все още разполагаме със скривалището на оръжието. Бихме могли да променим хода на събитията, дори сега.

Вольова изключи прожекционната сфера.

— За момента те като че ли не са усетили присъствието ни — май не попадаме в спектъра, който следят, ако не сме в съседство с Хадес. Би ли искала да развалиш всичко това, като използваш оръжията от скривалището?

— Да, ако смятам, че това е последната ни надежда. Както би постъпила и ти.

— Искам само да кажа, че тогава няма да има връщане назад. Трябва да бъдем напълно наясно с този факт. — Иля помълча за момент. — Има и още нещо…

— Да?

Вольова понижи глас.

— Не можем да контролираме скривалището. Не и без неговата помощ. Ще трябва да убедим Капитана.

Разбира се, те не наричаха себе си „инхибитори“. Никога не бяха сметнали за нужно да се нарекат както и да било. Те просто съществуваха, за да изпълнят един изумително значим дълг, дълг от жизнена важност за бъдещото съществуване на самия разумен живот. Те не очакваха нито симпатия, нито разбиране, затова всяко име — или намек за оправдание — би било напълно излишно. Все пак те бяха наясно, че са им дали това име след славното унищожение, последвало Войната на зазоряване. Посредством тънката, дълга поредица от възпоминания, името се бе предавало от вид на вид, дори когато тези видове биваха заличавани от лицето на Галактиката. Инхибиторите — тези, които потискаха, които задържаха появата на разум.

Надзирателят призна, мрачно, че името даваше точно описание на работата му.

Трудно можеше да се каже точно къде и кога бе започната работата. Войната на зазоряване бе първото значимо събитие в историята на населената Галактика, сблъсък на милион новопоявили се култури. Това бяха първите видове, способни да се придвижват в междузвездното пространство, първите играчи в играта.

Войната на зазоряване бе заради един безценен източник.

Водеше се заради метал.