Корабът на изкуплението

Беше се срещнала със съхранения Силвест само веднъж. През изминалите оттогава повече от шейсет години — времето, което Вольова бе посветила на внимателното си инфилтриране в обществото, което я мразеше и се страхуваше от нея — Ана си бе позволила да забрави, че Силвест все още съществува някъде там, че в известен смисъл бе все още жив в компютърната матрица на Хадес. В редките случаи, когато се сещаше за него, се улавяше, че се пита дали той се бе замислял някога за последствията от действията си преди всичките тези години; дали спомените за инхибиторите го извеждаха понякога от тщеславните мечти за собствения му блясък. Съмняваше се, защото Силвест не ѝ се бе сторил от хората, които се смущават прекалено от последствията от своите действия. И, във всеки случай, според забързаните му пресмятания, тъй като времето минаваше много бързо в матрицата на Хадес, от тези събития може би го деляха столетия субективно време и следователно бяха безобидни като детски бели. Много малко можеше да го засегне там, какъв смисъл имаше тогава да се тревожи за него?

Това обаче не помагаше на онези, които бяха все още извън матрицата. Хури и Вольова бяха прекарали само двайсет от тези шейсет и повече години извън криокамерите, защото планът им за инфилтриране бе по необходимост бавен и епизодичен. Но Ана се съмняваше, че от тези двайсет години бе изминал дори един ден, през който да не бе мислила — и притеснявала — заради инхибиторите.

Сега поне тревогите ѝ бяха трансмутирали в сигурност. Те бяха тук. Това, от което се бе опасявала, най-сетне бе започнало.

Но то нямаше да бъде бърза, брутална чистка. Беше предизвикано съществуването на нещо титанично, нещо, нуждаещо се от суровините на цели три свята. Засега дейността на инхибиторите не можеше да бъде доловена от Ризургам, дори със системите, специално предназначени да улавят приближаването на лайтхъгъри. Но Хури се съмняваше, че това положение щеше да се запази още дълго. Рано или късно дейността на извънземните машини щеше да премине някакъв праг на възприемчивост и гражданите щяха да започнат да стават свидетели на странни явления в небето.

Най-вероятно тогава щеше да настане истински ад.

И не бе изключено дотогава това дори вече да няма значение.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Зейвиър видя как един кораб се отдели от яркия рояк на другите летателни съдове в главния коридор за приближаване към карусел Ню Копенхаген, постави бинокъла на каската си и го насочи натам, докато корабът попадна отново в полезрението му. Образът се увеличаваше и се стабилизираше, бодливият профил на „Буревестник” се завъртя при бавното изпълнение на един завой. Спасителният влекач „Торъс IV” все така бе заврял носа си в корпуса му, като паразит, който гледа да гризне още едно парченце.

Зейвиър премигна няколко пъти и поиска по-силно увеличение. Образът нарасна, поколеба се и се проясни.

— Мили Боже! — прошепна той. — Какво, по дяволите, си направила с кораба ми?

Нещо ужасно се бе случило с любимия му „Буревестник” откакто го бе видял за последен път. Липсваха цели части, очевидно просто бяха изтръгнати. Корпусът изглеждаше така, сякаш бе излязъл от употреба по времето на Бел Епок. Интересно къде го бе закарала Антоанет — може би право в сърцето на Шрауд на Ласкай? Освен ако не бе имала сериозно спречкване с добре въоръжени пиратски кораби.

— Корабът не е твой, Зейвиър. Само ти плащам, за да му хвърляш от време на време по едно око. Ако искам да го направя на пух и прах, това си е моя работа.

— По дяволите! — Беше забравил, че каналът за комуникация е все още отворен. — Не съм имал предвид…

— Не е в толкова лошо състояние, колкото изглежда, Зейв. Можеш да ми имаш доверие.

Спасителният влекач се отдели в последния момент, изпълни ненужно сложен пирует и се запъти към дома си на другата страна на карусел Ню Копенхаген. Зейвиър вече бе сметнал колко щеше да струва влекачът. Нямаше значение кой го е използвал. Плащането щеше да им се отрази ужасно, независимо кой щеше да плати — той или Антоанет, защото бизнесът им беше здраво преплетен. И двамата бяха длъжници на банката на услугите и трябваше да изплащат цяла година напред, докато се разплатят…

Но нещата можеха да бъдат и по-зле. Само преди три дни почти се бе отказал от надеждата да види отново Антоанет. Депресиращо бе колко бързо щастието от откритието, че е жива, бе дегенерирало в обичайните му натрапчиви тревоги заради вечната му неплатежоспособност. Зарязването на онзи товарен кораб определено не бе направило положението по-добро…

Зейвиър се усмихна широко. Но, дяволите да го вземат, заслужаваше си да го направи.