Корабът на изкуплението

Зейвиър вървеше по свързващата тръба към входния люк, който се намираше най-близо до командната кабина. В края на тръбата пулсираха врати, знак, че люкът вече се отваря.

Антоанет минаваше през него.

Зейвиър се приведе и остави каската и ръкавиците на пода. Хукна надолу по коридора, първо бавно, а след това с нарастваща скорост. Вратата се отваряше величествено бавно и кондензът преминаваше през нея на гъсти бели облаци. Коридорът се разширяваше пред него, времето пълзеше така, както правеше винаги, когато двама влюбени тичаха един към друг в слаб любовен филм.

Вратата се отвори напълно. Антоанет стоеше от другата ѝ страна, в скафандър, но без шлема, който бе стиснала под едната си мишница. Късата ѝ руса коса бе разрошена и сплъстена на челото от пот и мръсотия, кожата ѝ имаше нездрав жълтеникав тен, а под очите ѝ се виждаха торбички. Очите ѝ представляваха уморени, налети с кръв цепки. Миризмата, която достигна до носа на Зейвиър дори от това разстояние, говореше красноречиво, че не се бе приближавала до душ от седмици.

Но на него не му пукаше. Смяташе, че въпреки всичко тя изглежда страхотно. Придърпа я към себе си, скафандрите не позволиха на телата им да се доближат. Все пак някак си успя да я целуне.

— Радвам се, че се прибра — промълви той.

— Радвам се, че съм си у дома — отвърна Антоанет.

— Успя…

— Да — пресече го тя. — Успях.

Зейвиър не каза нищо повече в продължение на една-две минути с отчаяното желание да не омаловажава стореното, защото си даваше напълно сметка колко важно бе то за нея и че нищо не би трябвало да помрачава триумфа и. И без това бе преживяла достатъчно болка; последното му желание бе да допринесе по някакъв начин за нейното увеличаване.

— Гордея се с теб.

— Хей. Аз се гордея със себе си. Така че ти има защо да се гордееш.

— Разчитай на това. Но доколкото разбирам, е имало някакви затруднения?

— Да кажем само, че се наложи да навляза в атмосферата на Танджърин малко по-бързо, отколкото планирах.

— Зомбита?

— Зомбита и паяци.

— Хей, две на цената на едно. Но предполагам, че не си гледала на нещата така. А как, по дяволите, се върна, след като там е имало паяци?

Антоанет въздъхна.

— Дълга история, Зейв. В близост до газовия гигант се случи някаква непонятна гадост и все още не съм сигурна за какво точно става дума.

— Тогава разкажи ми.

— Ще ти разкажа. След като се наядем.

— Да ядем ли?

— Да. — Антоанет Бакс се усмихна широко и разкри мръсните си зъби. — Гладна съм, Зейв. И жадна. Истински жадна.

Разсъблякоха се, любиха се, лежаха един до друг в продължение на около час, взеха си душ, облякоха се — Антоанет сложи най-хубавото си сако, — излязоха, нахраниха се добре и пийнаха царски. Антоанет се наслади на почти всеки миг. Любенето не беше проблем — всеки миг от него бе удоволствие за нея. Приятно бе и да си чист, действително чист, а не подобието на чистота, най-доброто, което можеше да се постигне на борда на кораба, както и да се озовеш отново в условия на гравитация, дори да беше само половин гравитационна константа и в резултат на центробежни сили. Проблемът бе, че накъдето и да погледнеше, каквото и да ставаше около нея, не можеше да се отърве от мисълта, че нищо от тези неща няма да трае дълго.

Паяците щяха да спечелят войната. Щяха да превземат цялата система, в това число и Ръждивия пояс. Вероятно нямаше да „абонират” всички за кошерния ум — в по-голяма или по-малка степен бяха обещали, че подобно нещо нямаше да се случи — но нещата със сигурност щяха да се променят. Йелоустоун в никакъв случай не бе заприличал на дом на смеха при последната му кратка окупация от паяците. Трудно можеше да си представи, че дъщерята на някой си космически пилот, притежаваща само един разбит, разпадащ се кораб на свое име, ще успее да намери своето място в новата ситуация.

„Но, дяволите да го вземат — мислеше си тя, опитвайки да си наложи да се отдаде единствено на приятните преживявания, — това със сигурност няма да се случи тази нощ.”

Кадиха се на пътуващия по ръба на карусела влак. Антоанет искаше да се нахрани в бара под Кратера на Лайл, където бирата беше страхотна, но Зейвиър я предупреди, че по това време той беше винаги претъпкан и щяха да се чувстват много по-добре някъде другаде. Тя сви рамене и прие преценката му, като остана леко озадачена, когато пристигнаха в избраното от него място — някакъв бар някъде по средата на обиколната външна част на карусела, наречен „При Роботник” — и го завариха почти празно. Щом синхронизира часовника си по местното време, Антоанет си обясни причината — беше средата на следобеда, най-заспалото време в Ню Копенхаген, където най-сериозните купони ставаха в часовете на „нощта” на Казъм сити.

Значи нямаше да има проблем да отидем и в „При Лайл” — рече тя.

Това място не ми допада.

— Ааа!

— Прекалено много животни ходят там. Когато работиш по цял ден с маймуни… или пък не работиш с тях, както е в случая… започваш да предпочиташ да ти сервират машини.

Антоанет кимна над менюто си.

— И с основание.