Корабът на изкуплението

Характерното за „При Роботник” беше, че целият персонал бе от слуги. Бе едно от малкото места на карусела, като се изключеха монтажните от тежко индустриален тип, където ръчната работа се вършеше от машини. Но и тогава машините бяха стари и амортизирани, същите онези евтини, грубовати слуги, които винаги бяха недосегаеми за чумата и все още можеха да се произвеждат, въпреки значително редуцирания индустриален капацитет в резултат на чумата и войната. Антоанет реши, че в слугите има известен античен чар, но след като един от тях, накуцвайки, изтърва четири пъти бирите им, докато стигне от бара до масата, ѝ стана почти невъзможно да съзре чара в цялата тази работа.

— Това място всъщност не ти харесва, нали? — попита тя. — Просто „При Лайл” ти допада дори още по-малко.

— Ако питаш мен, струва ми се, че само болен мозък може да превърне мястото на масова катастрофа в туристическа атракция.

— Татко вероятно щеше да се съгласи с теб.

Зейвиър измърмори нещо неразбираемо и попита:

— И така, какво стана с паяците?

Антоанет започна да отделя етикета от бирената си бутилка, както бе направила преди толкова много години, когато баща ѝ спомена за първи път по какъв начин би предпочел да бъде погребан.

— Честно казано, не знам.

Зейвиър избърса малко пяна от устната си.

— Тогава, стреляй в тъмното.

— Имах неприятности. Всичко вървеше добре, под контрол — приближавах бавно Танджърин дрийм, и тогава хоп! — Вдигна подложката под бирата и я сръга с пръст в качеството ѝ на пример за нагледно обяснение. — Право пред мен изникна кораб на зомбита, който също се готвеше да влезе в атмосферата. Очертах го по погрешка с радара си и пилотът на зомбитата ми прочете конско.

— Но не те обстреля за благодарност?

— Не. Трябва да бяха свършили амунициите или не искаше да издаде местоположението на кораба с подобен салют. Той, също като мен, се готвеше да се гмурне в атмосферата, за да избяга от преследващия го кораб с паяци.

— Става все по-лошо — промълви Зейвиър.

— Абсолютно вярно. Затова се наложи да навляза така бързо в атмосферата, без да се съобразявам с каквито и да било предпазни мерки. Бийст се подчини, но претърпяхме сериозни повреди.

— Ако е трябвало да избираш между това и вероятността да бъдеш пленена от паяците, очевидно си постъпила правилно. Доколкото разбирам си изчакала долу, докато те отминат?

— Не точно. Не.

— Антоанет… — смъмри я той.

— Чуй ме. След като погребах баща си, нямах никакво желание да стоя повече там. И на Бийст определено мястото не му беше приятно. Корабът искаше да се измъкнем оттам не по-малко от мен самата. Проблемът бе, че на излизане токамакът се развали.

— Което е равносилно на смъртна присъда.

— И точно така щеше да стане — кимна Антоанет. — Особено като се има предвид, че паяците бяха все още наблизо.

Зейвиър се облегна на стола си и отпи голяма глътка бира. Сега, след като тя се бе върнала жива и здрава, след като вече знаеше как се бяха развили нещата, очевидно му беше забавно да чуе историята.

— И какво се случи? Смени ли токамака?

— По-късно, след като се върнахме в Космоса. Издържа, докато ни отведе до Йелоустоун, но имах нужда от влекачите при намаляването на оборотите.

— Значи успя да достигнеш необходимата за бягството скорост или за навлизането в орбита?

— Нито едното, нито другото, Зейв. Затова направих единственото, което можех — помолих за помощ.

Тя привърши бирата си и го загледа, в очакване на неговата реакция.

— Помощ ли?

— От паяците.

— Не, не мога да повярвам. Стискало ти е да направиш подобно нещо?

— Нещо такова. По дяволите, какво друго можех да сторя? Да стоя със скръстени ръце и да чакам да умра? От моята гледна точка, която бе да видя светкавичното приближаване на маса от облаци, включването ми към кошерния ум не изглеждаше най-ужасното нещо на света.

— Все пак не мога да повярвам… дори след онзи сън, който ти се явяваше постоянно?

— Предположих, че не е бил нищо повече освен пропаганда. Истината не може да е чак толкова лоша.

— Но може би почти толкова лоша.

— Когато те заплашва смърт, Зейв, правиш всичко, което можеш, за да я избегнеш.

Той насочи отвореното гърло на бирената си бутилка към нея.

— Но…

Антоанет прочете мислите му.

— Въпреки всичко съм тук, да. Радвам се, че забеляза.

— Какво стана?

— Те ме спасиха. — И го повтори, сякаш имаше нужда да увери сама себе си, че това действително се бе случило. — Паяците ме спасиха. Изпратиха нещо като роботизирана ракета или влекач, или каквото и да е там. Та това нещо се долепи до корпуса и ме бута през цялото разстояние, необходимо за да изляза от гравитационното поле на Танджърин дрийм. Преди да разбера какво става, вече падах обратно към Йелоустоун. Трябваше да оправя токамака, но сега поне не разполагах само с няколко минути, за да го направя.

— Ами паяците? Заминаха ли си?

Тя закима енергично.

— Шефът им, един дядка, се свърза с мен непосредствено преди да ми изпратят робота. Изрече доста заплашително предупреждение, признавам. Каза, че ако някога пътищата ни се пресекат отново, ще ме убие. И мисля, че говореше сериозно.