Корабът на изкуплението

Когато тя съобщи, че наближава, той бе сложил скафандъра си, бе излязъл на повърхността на карусела и бе взел под наем нещо като летателен велосипед с три колела. Насочи го към отстоящия на петнайсет километра „Буревестник” и започна да обикаля около него, за да се увери, че пораженията действително са толкова тежки, колкото му се бе сторило в началото. Нито едно от тях нямаше да извади кораба завинаги от строя. В техническо отношение всичко бе поправимо… но щеше да струва маса пари.

Направи последен завой и подкара летателния си велосипед, за да се движи пред „Буревестник”. На фона на черния корпус ясно се отличаваха двете светли успоредни цепнатинки на прозорците на кабините. Антоанет бе миниатюрната фигурка в горната от тях, малкия мостик, който използваше само при деликатно паркиране или излитане. Беше протегнала ръка към контролното табло. Изглеждаше толкова малка и уязвима, че целият му гняв се изпари за миг. Вместо да се тревожи заради повредите, трябваше да се радва, че корабът бе пазил живота ѝ през цялото това време.

— Имаш право, повърхностно е — заяви той. — Ще го оправим лесно. Разполагаш ли с достатъчно мощност на двигателите, за да извършиш трудно приземяване?

— Само ми покажи къде да се приземя, Зейв.

Той кимна и форсира велосипеда, който политна незабавно далече пред „Буревестник”.

— Следвай ме тогава.

Ню Копенхаген отново се приближи. Зейвиър водеше „Буревестник” покрай ръба му и увеличаваше скоростта на велосипеда, докато изравни въртенето си с това на карусела, поддържайки тази псевдоорбита с цената на здравото ръмжене от търбуха на апарата. Минаха над комплекс от по-малки пристани, чиито монтажни кладенци бяха озарени от златни или сини светлини и пулсовото просветване на заваряващи инструменти. Профуча един от движещите се по ръба влакове, като закри само за момент от погледа му „Буревестник”. Огледа се назад. Корабът го следваше неотстъпно и имаше вид на айсберг.

Огромната сянка ту се плъзгаше, ту потъваше зад полусферичния жлеб на рамката, известен сред местните хора като „кратера на Лайл” — мястото, където шлепът с химически двигател на търговеца-мошеник се бе блъснал в карусела при опитите си да се изплъзне от властите. За Ню Копенхаген това бе единствената сериозна повреда по време на войната и, макар да можеше да се поправи лесно, сега от нея изкарваха много повече пари като туристическа атракция, отколкото ако го бяха върнали към нормалната му употреба. Хората пристигаха със совалки от всички точки на Ръждивия пояс, за да позяпат дупката и да послушат истории за смърт и героични постъпки, станали след инцидента. Дори сега Зейвиър видя как един екскурзовод поведе група любители на страхотии натам, увиснали на ремъци на мрежа от въжета, спуснати от ръба. Тъй като познаваше няколко души, загинали при злополуката, Зейвиър изпитваше единствено презрение към любителите на страхотии.

Монтажната му шахта се намираше малко по-нататък. Тя бе втората по големина на карусела и въпреки това изглеждаше невъзможно тясна, дори за „Буревестник”, от който Антоанет услужливо се бе погрижила да премахне всички издатини…

Корабът с големина на айсберг спря спрямо карусела и заби нос надолу. През парата, излизаща от индустриалните отвори на Ню Копенхаген, Зейвиър видя как мрежа от червени лазери обгръща „Буревестник”, маркирайки положението и скоростта му с точност от един ангстрьом. Все още прилагайки половин гравитационна константа от главните си мотори, „Буревестник” започна да се спуска към определеното му място. Зейвиър едвам се сдържаше да не стисне клепачи, защото именно тази част от приземяването го плашеше най-много.

Корабът се спускаше със скорост не повече от четири-пет сантиметра в секунда. Зейвиър изчака докато носът му изчезна в карусела, като три-четвърти от него все още оставаха навън, и насочи летящия си велосипед натам с цел да се плъзне отпред. Паркира го на една издатина, излезе и му нареди да се върне там, откъдето го бе наел. Проследи с поглед скелетоподобното летателно тяло, което се насочи обратно към откритото пространство.

Сега вече наистина затвори очи, толкова неприятна му беше финалната процедура около приземяването, и ги отвори едва след като усети резките кратки вибрации от затварянето на скобите, пренесени от материала на монтажната шахта. Вратите, отговарящи за налягането, започнаха да се затварят под „Буревестник”. Ако се наложеше да остане тук по-дълго, а по всичко личеше, че щеше да стане точно така, може би дори щяха да напълнят камерата с въздух, за да могат маймуните-монтьори на Зейвиър да работят без скафандри. За това обаче щеше да се тревожи по-късно.

Зейвиър се увери, че свързващите коридорчета са допрени и свързани с главните люкове на кораба, като ги насочи ръчно. После мина през един от люковете. Тъй като бързаше, не си направи труда да свали нещо друго освен ръкавиците и каската. Сърцето му блъскаше в гърдите като нуждаеща се от нови части въздушна помпа.