Корабът на изкуплението

Ана си припомни това, което вече знаеше за инхибиторите, информация, с която бе удостоена след инфилтрирането си сред екипажа на Вольова. В зората на времената бе избухнала война, обхващаща цялата Галактика и безброй много култури. В печалната епоха след нейното приключване един вид — или колектив от видове — бе решил, че разумният живот не може повече да бъде толериран. И бе пуснал на свобода тъмни роботизирани машини с единствената функция да наблюдават и да бъдат нащрек в очакване да забележат признаци за появяваща се култура, стигнала до нивото да пътува между звездите. Бяха поставили из Космоса капани, лъскави дрънкулки, предназначени да привличат неразумните. Тези капани предупреждаваха инхибиторите за появата на нова култура и същевременно служеха като психологически изпробващи механизми, изграждащи профила на предназначените за клане новооперени пиленца.

Капаните преценяваха технологическите успехи на въпросната култура и излагаха предположението си за начина, по който тя можеше да се опита да контрира заплахата на инхибиторите. Поради някаква причина, която Хури така и не разбра и никога не ѝ бе обяснена, реакцията към появилия се разум трябваше да бъде право пропорционална. Не беше достатъчно просто да се заличи целият живот в Галактиката или дори в някоя нейна част. Усещаше, че чистките на инхибиторите имат по-дълбока цел, но все още не бе в състояние да я долови и може би никога нямаше да успее да го направи.

И въпреки всичко, машините не бяха съвършени. Бяха започнали да се развалят. Не можеше да бъде установено точно какво става за период, по-кратък от няколко милиона години. Повечето видове не издържаха толкова дълго, така че те виждаха само мрачната приемственост. Упадъкът можеше да се наблюдава единствено при много по-дълъг период, доказателства за какъвто се намираха не в документацията на отделните култури, а в тънките разлики помежду им. Коефициентът на безжалостност на инхибиторите оставаше висок както винаги, но ефективността на методите им намаляваше, а времето за реакция нарастваше. Някакъв дълбок и недоловим недостатък в замисъла на машините излизаше на повърхността. От време на време някоя култура се промъкваше през мрежата и успяваше да се разпръсне из междузвездното пространство преди инхибиторите да съумеят да я задържат и унищожат. Тогава чистката се затрудняваше и заприличваше в по-малка степен на хирургическа операция и в по-голяма — на клане.

Амарантинците, птицеподобните създания, живели на Ризургам преди един милион години, бяха един от тези видове. Опитите да се справят с тях се бяха проточили и това бе позволило на много от тях да се шмугнат в различни скривалища. Последният акт на машините-убийци бе унищожаването на биосферата на Ризургам чрез предизвикване на катастрофално избухване на звезда. Постепенно Делта Павонис бе преминала към нормална, слънцеподобна активност, но Ризургам бе в състояние да поддържа отново живот едва напоследък.

След като си бяха свършили работата, инхибиторите бяха изчезнали обратно в космическия студ. Така бяха минали деветстотин и деветдесет хиляди години.

Тогава се бяха появили хората, привлечени от загадката на изчезналата амарантинска култура. Предводителят им беше Силвест, амбициозният потомък на богат Йелоустоунски род. Когато Хури, Вольова и „Носталгия по безкрая” пристигаха в системата, той вече бе оформил плана си за изследването на неутронната звезда в края на системата, убеден, че Хадес имаше нещо общо с унищожаването на амарантинците. Силвест застави екипажа на кораба да му помогне, използвайки тайното си оръжие, за да се промъкне през обвивката от защитна машинария и най-сетне да проникне в сърцето на изкуствено създадения обект с размери на луна, наречен „Цербер”, който обикаляше около неутронната звезда.

Предположенията на Силвест за амарантинците се оказаха верни. Но при проверката на своята теория той задейства специално поставения капан на инхибиторите. И намери смъртта си в сърцето на Цербер, при масивното анихилиране на материя и антиматерия.

И в същото време не беше умрял. Хури знаеше това. Беше се срещала със Силвест и разговаряла с него след „смъртта” му. Доколкото бе в състояние да го проумее, Силвест и неговата съпруга бяха съхранени като симулации в кората на самата неутронна звезда. Както се оказа, Хадес бе едно от убежищата, използвани от амарантинците, докато бяха преследвани от инхибиторите. То беше елемент от нещо много по-старо от амарантинците или дори от инхибиторите, трансцендентна система за съхранение и обработка на информация, огромен архив. Амарантинците бяха намерили начин да влязат вътре, както бе направил много по-късно и Силвест. Това бе всичко, което знаеше и което искаше да знае Хури.