Корабът на изкуплението

Тя се върна на Ризургам. В Дома на инквизицията я очакваха въпроси, на които трябваше да отговори. Направи го с цялото безгрижие, което успя да събере. Обясни, че бе отишла в пустошта, за да обсъди лице в лице с един от агентите, който се бе натъкнал на впечатляващи улики, изключително важния доклад, съставен въз основа на тях. Каза на съмняващите се, че следата, водеща към триумвира, от години не е била толкова убедителна. За да го докаже, реактивира някои затворени дела и покани стари заподозрени в Дома на инквизицията за провеждането на проследяващи разговори. Вътрешно ѝ се повдигаше от това, което трябваше да стори, за да поддържа илюзията за вероятността. Невинни хора трябваше да бъдат задържани и да бъдат накарани да почувстват, че животът или поне свободата им, са силно застрашени. Противно ѝ беше да прави всичко това. Някога бе омекотявала усещането, като се грижеше да тероризира по този начин само хора, които, както показваше документацията, бяха извършили едно или друго престъпление, но се бяха отървали безнаказано. За известно време това свърши работа, но после дори то започна да ѝ се струва съмнително в морално отношение.

Сега обаче положението беше още по-лошо. Тъй като сред администрацията съществуваха съмнения, за да смекчи претенциите им, трябваше да направи разследванията си необичайно ефикасни и безмилостни. В Кювие трябваше да циркулират правдоподобни слухове за мерките, до които бе готов да прибегне Домът на инквизицията. Заради нейното алиби трябваше да страдат хора.

Успокояваше се, че всичко това в крайна сметка се правеше за тяхно добро, че постъпките ѝ имаха за цел по-голямото благо на Ризургам; че няколкото посплашени души тук-там бяха малка цена, когато с нея се плащаше предпазването на цял един свят.

Тя стоеше до прозореца на офиса си в Дома на инквизицията, загледана надолу към улицата, когато видя как друг гост бе натъпкан в сива електрическа кола. Човекът се спъна, докато пазачите го въведоха в нея. Главата му беше покрита, а ръцете — вързани зад гърба. Колата щеше да полети през града, докато стигнеше някоя от жилищните зони — дотогава вече щеше да е притъмняло — и тогава човекът щеше да бъде изтикан навън на няколко преки от дома си.

Вървите около ръцете му сигурно щяха да бъдат разхлабени, но той най-вероятно щеше да полежи неподвижно на земята няколко минути, дишайки тежко, задъхан от облекчение, че е пуснат. Може би щеше да го открие групичка приятели, тръгнали към някой бар или прибиращи се от работа. Първо нямаше да го познаят, защото лицето му несъмнено беше подпухнало от побоя и му беше трудно да върви. Те щяха да му помогнат да се прибере, оглеждайки се през рамо да не би докаралите го агенти да са все още някъде наблизо.

Или пък човекът щеше да се изправи сам и, гледайки през цепките, останали на окървавените му, насинени клепачи, щеше някак си да намери пътя до своя дом. Съпругата му щеше да го чака, може би по-уплашена от когото и да било другиго в Кювие в този момент. Когато съпругът ѝ се прибереше, щеше да изпита същата смесица от облекчение и ужас, които беше изживял той самият при идването си в съзнание. Двамата щяха да останат дълго притиснати в обятията си въпреки болките на мъжа. После тя щеше да прегледа раните му и да почисти това, което можеше да бъде почистено. Счупени кости нямаше да има, но за да се увериш в този факт бе необходим щателен медицински преглед. Човекът щеше да реши, че е имал късмет, че агентите, които го бяха били, са били изморени след тежък ден в клетките за разпит.

По-късно, може би, щеше да се отправи към бара, за да се срещне със своите приятели. След като си купеха питиета, в някой тъмен ъгъл той щеше да им покаже най-впечатляващите си синини. И щеше да се разнесе слухът, че се бе сдобил с тях в Дома на инквизицията. Приятелите щяха да го попитат как така е бил заподозрян, че е имал нещо общо с триумвира, и той щеше да отвърне със смях, че нищо не може да спре Дома на инквизицията, не и сега. Всеки, за когото имаше дори най-неоснователни подозрения, че възпрепятства издирванията му, се смяташе достоен за разпит; а преследването на престъпника бе достигнало такива мащаби, че на всяка простъпка срещу което и да е правителствено разклонение се гледаше като на безмълвна проява в подкрепа на триумвира.

Хури гледаше как колата се плъзна напред и започна да набира скорост. Вече почти не си спомняше как изглежда този човек. След известно време всички започваха да изглеждат по един и същ начин, и мъже, и жени се смесваха в едно ужасено хомогенно цяло. Утре щеше да се срещне с нови хора.

Вдигна поглед над сградата, към небето с цвят на синина. Представи си процесите, които вече знаеше, че се осъществяват отвъд атмосферата на Ризургам. На не повече от един-два светлинни часа оттук, огромните и неумолими извънземни машини се бяха заели да превърнат три свята в дребен метален прах. Те явно не бързаха, не се вълнуваха от целта да приключат задачата си в рамките на определен времеви график. Вършеха си работата с невъзмутимото спокойствие на предприемачи.