Корабът на изкуплението

Много се бе променило даже за този относително кратък период от планетарно време. Облаците, които преди представляваха невзрачни линийки от издигнала се нагоре влага, сега се издуваха във вид на плътна млечнобяла маса, разбита като сметана в спираловидни форми от сляпата артистичност на Кориолисовата сила. Слънчевата светлина се отразяваше от емайлираната повърхност на езера и миниатюрни морета. Обширни пространства в зелено и златно се редуваха, образувайки геометрични фигури, осеяни със сребристосини напоителни канали, достатъчно дълбоки, за да осигурят придвижването на баражи. Магистралите приличаха на сиви драскотини. Градовете и селищата представляваха петна от пресичащи се улици и сгради, но дори след като инквизиторката помоли прозореца да премине в режим на увеличително стъкло, пак не успя да различи кой знае какво. В близост до централните части на най-старите селища като Кювие, се виждаха останки от старите куполи или от пръстените на основите. От време на време съзираше яркото движещо се мънисто на транспортен дирижабъл високо в атмосферата или много по-малкото петънце на самолет, в изпълнение на правителствена задача. Но от това разстояние по-голямата част от човешката дейност беше невидима. Със същия успех можеше да изследва повърхностните характеристики на увеличен милиарди пъти вирус.

След като години наред бе потискала тази част от своята личност, инквизиторката започваше отново да мисли за себе си като за Ана Хури; не изпитваше особено силна привързаност към Ризургам, дори след цялото време, което бе прекарала на неговата повърхност. Но онова, което видя от орбита, ѝ подейства отрезвяващо. Планетата се бе превърнала в нещо повече от временната колония, която бе при пристигането ѝ в системата. Тя бе дом за мнозина, единственият, който познаваха. При многобройните си разследвания се бе запознала с доста от тях и знаеше, че на Ризургам все още има добри люде. Не всички можеха да бъдат винени за сегашното правителство или за несправедливостите на миналото. Те поне заслужаваха шанса да живеят и умрат в света, който бяха започнали да наричат „свой дом”. А под умиране тя разбираше естествена смърт. За съжаление обаче, точно тази част вече не можеше да бъде гарантирана.

Совалката беше миниатюрна и бърза. Триумвирът, Иля Вольова, дремеше в другата седалка, дръпнала над челото козирката на неподлежащата си на описание сива шапка. Същата тази совалка я бе закарала на повърхността на Ризургам, преди да влезе във връзка с инквизиторката. Летателната ѝ програма знаеше как да се промъква между издирващите лъчи на правителствените радари, но все пак бе за предпочитане подобни екскурзии да се свеждат до минимум. Ако ги хванеха, ако дори заподозряха, че летателен апарат рутинно влиза във и напуска, атмосферата на Ризургам, щяха да започнат да хвърчат глави на всички правителствени нива. Даже Домът на Инквизицията да не бъдеше замесен директно, позицията на Хури щеше да стане извънредно нестабилна. Миналото на ключовия правителствен персонал щеше да бъде подложено на изключително щателно и подробно изследване. И въпреки взетите мерки не беше изключено да открият действителния ѝ произход.

Предпазливото изкачване изискваше плитък профил на ускорение, но щом излязоха от атмосферата и ефективния обсег на радарите, двигателите на совалката увеличиха оборотите си до три гравитационни константи и накараха и двете жени да залепят гърбовете си в облегалките. На Хури ѝ се приспа и, точно преди да потъне в сън осъзна, че совалката изпуска парфюмиран наркотик във въздуха. Спа без сънища и се събуди със същото меко неодобрение. Намираха се някъде другаде.

— Колко време сме били упоени? — попита тя пушещата Вольова.

— Почти едно денонощие. Надявам се алибито, което измисли, да е достатъчно убедително, Ана; ще ти бъде нужно, когато се върнеш в Кювие.

— Казах, че се налага да навляза в пустошта, за да се срещна с действащ под дълбоко прикритие агент. Не се притеснявай, отдавна съм се подготвила за подобна вероятност. Винаги съм знаела, че може да ми се наложи да отсъствам известно време. — Хури развърза поддържащите ремъци — совалката не ускоряваше повече и се почеса край тила. — Има ли шанс да си вземем душ, когато пристигнем там, накъдето сме тръгнали?

— Зависи. Къде точно мислиш, че отиваме?

— Нека кажем само така: измъчва ме ужасното чувство, че вече съм била там.

Вольова смачка фаса си и даде съответните команди, за да направи предната част на корпуса прозрачна. Намираха се далеч в междупланетното пространство, все още в еклиптиката, но на доста светлинни минути от най-близкия свят, и въпреки това нещо блокираше гледката към звездния безкрай пред тях.

— Ето го и него, Ана. Добрият стар кораб „Носталгия по безкрая”. Все още в голяма степен същия, какъвто го остави.

— Благодаря. Още някое ободряващо чувство, докато сме на темата?

— При последната ми проверка душовете не бяха в ред.

— При последната ти проверка ли?

Вольова направи пауза, а после издаде особен цъкащ звук с език.

— Закопчай си колана. Влизаме вътре.