Корабът на изкуплението

— Така ли? Странно. Имах впечатление, че маршрутът, както се изразихте, представлява права линия, която минава през Золнхофен. Трудно е да си представиш как нещо би могло да те „отклони”, освен ако сте решили да не пътувате по шосето. — Вече се готвеше да сложи върху отрупаната с храна маса някаква сума, но в последния момент се отказа. Вместо това само развя банкнотите в покритата си с ръкавица длан. — Ето моето предложение: половината от тази сума отива при шофьора, който обещае да ме откара до Золнхофен; още четвърт, ако тръгнем до трийсет минути; останалото — ако пристигнем в Золнхофен преди изгрев.

— Аз бих могъл да ви откарам — обади се един от шофьорите. — Но по това време на годината е трудно. Мисля, че…

— Предложението не подлежи на обсъждане.

Беше решила да не се опитва да печели благоразположението им. Още преди да влезе в мотела ѝ беше ясно, че никой от тях няма да я хареса. Можеха да подушат намесата на правителството от цяла миля и никой, ако се изключеше финансовият стимул, не би проявил желание да подели кабината си с нея до Золнхофен. И, честно казано, не можеше да ги вини за това. Държавните служители от всякакво ниво караха средния човек да настръхва.

Ако не беше инквизитор, щеше да бъде ужасена от самата себе си.

Парите обаче свършиха чудеса и преди да бяха изминали двайсет минути, тя вече седеше в издигнатата кабина на един от огромните товарни камиони и гледаше как светлинките на Одъбън избледняват в настъпващия сумрак. Машината носеше само един контейнер и съчетанието между лекия товар и омекотяващия ефект от огромните колела правеха движението неустоимо приспивно. Кабината бе добре затоплена и тиха, а шофьорът предпочете да пусне музика, вместо да подхване безсмислен разговор с нея. През първите няколко минути тя го гледаше как шофира; направи ѝ впечатление, че композицията се нуждае от човешка намеса само от време на време, за да продължава да се движи накъдето трябва. Несъмнено щеше да се справи със същия успех и без шофьор, ако не бяха местните профсъюзни закони. Много рядко се разминаваха с друга композиция в нощта, през по-голямата част от времето ѝ се струваше, че се носят из безкраен ненаселен мрак.

В скута ѝ лежеше вестникът с историята за Торн; изчете статията няколко пъти, защото ѝ се приспиваше все по-силно, клепачите ѝ натежаваха все над едни и същи мрачни параграфи. Движението на Торн се представяше като банда склонни към насилие терористи, обзети от манията да свалят правителството с единствената цел да потопят колонията в анархия. Само мимоходом се споменаваше признанието на Торн, че се стреми да намери начин да изпразни Ризургам, използвайки кораба на триумвира. Но инквизиторката бе изчела достатъчно заявления на Торн, за да познава истинската му позиция по въпроса. Още от времето на Силвест следващите едно след друго правителства бяха омаловажавали всяко предположение, че колонията може би не е безопасно място за живеене и е напълно възможно да преживее отново същото унищожително събитие, изтрило амарантинците от лицето на планетата преди почти един милион години. С времето, и особено през тъмните, отчаяни години, последвали рухването на режима на Жирардио, идеята за възможността колонията да бъде унищожена от някакъв внезапен катаклизъм бе тихомълком изтрита от публичните дебати. Дори споменаването за амарантинците, камо ли за случилото се с тях, бе достатъчно неговият автор да бъде заклеймен като размирник. Торн обаче беше прав. Заплахата може и да не бе предстояща в близко бъдеще, но определено не бе плод на нечие въображение.

Вярно е, че той удряше по държавни мишени, но тези удари бяха обикновено хирургически и добре обмислени, с минимални жертви от страна на гражданите. Понякога целта бе пропагандиране на неговото движение, но най-често функцията им бе кражбата на държавно имущество и фондове. Свалянето на администрацията бе необходима, но не и главната част от плана на Торн.

Той вярваше, че корабът на триумвира все още се намира в системата; вярваше също, че правителството знае местонахождението му и как се стига дотам. Неговото движение твърдеше, че правителството разполага с две функциониращи совалки, способни да осъществят многократни полети между Ризургам и „Носталгия по безкрая”.

Планът на Торн, следователно, бе съвсем прост. Той щеше първо да открие местонахождението на совалките и твърдеше, че е на път да го осъществи. След това щеше да свали правителството или поне достатъчно голяма част от него, за да позволи завземането на совалките. После щеше да зависи от хората да се доберат до определените пунктове за евакуиране, откъдето совалките щяха да сноват между повърхността на планетата и орбита. Последната част вероятно включваше окончателното събаряне на съществуващия режим, но Торн бе повторил многократно, че иска да постигне целта си по възможно най-безкръвния начин.