Корабът на изкуплението

— Защо иска толкова да се срещне с тях? — попита Антоанет.

— Защото се надява да ѝ дадат нещо. Някога, когато живееше на Марс, беше в сърцевината на нещо много сложно — огромна машина, която трябваше да поддържа жива със своята воля и интелект. Това ѝ даваше стимул да живее. После хората… моите хора, казано по-точно, ѝ взеха машината. Тогава тя едва не умря, ако изобщо бе действително жива до този момент. Но все пак оцеля. Върна се към нещо като нормален живот. Но всичко, което последва, всичко, което е правила оттогава, е било с цел да намери нещо друго, което би могла да използва и което би използвало нея по същия начин. Нещо толкова сложно, че да не може да проумее всичките му тайни с един интуитивен проблясък, и което, на свой ред, би могло да я експлоатира.

— Джъглърите.

Стискайки все още чая, който, трябваше да признае не беше чак толкова лош, Клавейн отвърна:

— Да, джъглърите. Е, надявам се да открие това, което търси.

Антоанет бръкна под масата и вдигна нещо от пода. Постави го помежду им: корозирал метален цилиндър, покрит с напомняща дантела пяна от калцирани микроорганизми.

— Това е излъчвателят на сигналите. Намериха го вчера, на една миля дълбочина. Сигурно някое цунами го е потопило в морето.

Клавейн се приведе и се вгледа в парчето метал. Беше смачкано и очукано, като стара консервна кутия, върху която е стъпил някой.

— Може да е конджоинърски — рече той. — Но не съм сигурен. Не е оцеляла никаква маркировка.

— Доколкото разбрах, кодът беше конджоинърски?

— Да, така е: това е прост транспондфен излъчвател, използван в рамките на една система. Не е предназначен сигналите му да се долавят на повече от неколкостотин милиона километра. Но това не означава, че е поставен тук от конджоинъри. Възможно е ултри да са го откраднали от някой от нашите кораби. Ще разберем малко повече, когато го разглобим, но това трябва да се направи внимателно. — Почука по грапавата метална кутия с кокалчетата на пръстите си. — Тук има антиматерия, иначе нямаше да предава сигнали. Вероятно не много, но достатъчно да нащърби този остров, ако не я отворим както трябва.

— Предпочитам да го направиш ти вместо мен.

— Клавейн…

Той вдигна глава. Фелка се беше върнала. Изглеждаше дори още по-мокра, отколкото при пристигането им. Косата бе залепнала по лицето ѝ на сплъстени кичури, черната материя на роклята бе заметната от едната страна на тялото ѝ. Според Клавейн трябваше да бъде бледа и трепереща. Вместо това бе почервеняла от вълнение и изглеждаше превъзбудена.

— Клавейн — повтори тя.

Той остави чая си върху масата.

— Какво има?

— Трябва да излезеш да видиш това.

Той се показа от палатката. Беше се стоплил точно колкото да усети пробождането на студа, но нещо в поведението на Фелка го накара да не обръща внимание на това, така както много отдавна се беше научил да потиска болката или дискомфорта в разгара на битката. Засега студът нямаше значение. Както с повечето неща в живота, и с него щеше да се справи по-късно или никога.

Фелка гледаше към морето.

— Какво има? — попита отново той.

— Гледай. Виждаш ли? — Тя застана до него и насочи погледа му. — Гледай. Гледай съсредоточено, там, където мъглата изтънява.

— Не съм сигурен дали…

— Ето сега.

И той наистина го видя, макар и бегло. Посоката на вятъра трябва да се бе променила след влизането им в палатката, достатъчно, за да разбута мъглата, да образува различни конфигурации и да позволи за момент в нея да се отваря гледка в далечината. Видя мозайка от големи камъни с остри ръбове, и зад тях — лодката, с която бяха дошли, и зад това — сивата като гранит вода, която избледня, когато погледът му се плъзна към хоризонта и се сля с млечнобелия цвят на небето. И там, за миг, зърна изправената кула на „Носталгия по безкрая”, подобна на назидателно вдигнат, малко по-тъмносив пръст непосредствено под линията на хоризонта.

— Това е корабът — промълви меко Клавейн, твърдо решен да не разочарова Фелка.

— Да — съгласи се тя. — Корабът е. Но ти не разбираш. Става дума за нещо повече от това. За много, много повече.

Сега вече той започна да се притеснява.

— Така ли?

— Да. Защото съм го виждала и преди.

— Преди ли?

— Видях го много преди да дойдем тук. — Обърна се към него, прибра падналата върху очите си коса и премигна заради попадналите в тях ситни водни капчици. — Това беше Вълкът, Клавейн. Той ми показа тази гледка, когато Скейд ни свърза. Тогава не знаех какво да мисля за това. Но сега разбирам. Това всъщност изобщо не е бил Вълкът. Била е Галиана, която бе успяла да се добере до мен, макар Вълкът да мислеше, че контролира положението.

Клавейн знаеше какво се бе случило на кораба на Скейд, докато Фелка бе нейна заложничка. Фелка му беше разказала за експериментите и случаите, когато бе хвърляла поглед в ума на Вълка. Но никога досега не беше споменавала за това.

— Трябва да е било съвпадение — отсъди той. — Дори Галиана да е успяла да ти предаде някакво съобщение, откъде е можела да знае какво ще се случи тук?