Корабът на изкуплението

„Боже мой” — помисли си Клавейн. Внезапно разбра защо той бе променил формата си. Корабът или частта от Капитана, която продължаваше да го управлява, трябва да бе замислил това слизане от момента, в който бе изяснена природата на водната планета. Беше сплескал острата си опашка, за да може да се закрепи на морското дъно. Водата под тях започна да ври под въздействието на пламъците на двигателите. Лайтхъгърът слизаше, обгърнат в планини от пара, издигаща се на вълни на десетки километри в стратосферата. На това място морето беше дълбоко един километър, защото дъното му се спускаше стръмно надолу от края на архипелага. Но този километър почти не беше от значение. Когато Клавейн усети как корабът седна върху морското дъно с неописуемо дълбока въздишка, по-голямата му част се извисяваше над вълните.

„Носталгия по безкрая” се беше приземила на някакъв безименен, залят от води свят, огряван от двойно слънце на самия край на познатия на хората Космос.

ЕПИЛОГ

Дни наред след приземяването корпусът скърца и кънтя изпод водните дълбини, докато се приспособи към външния натиск на океана. От време на време, без човешка подкана, слуги се устремяваха към някоя негова точка, за да ремонтират местата, където бе започнала да прониква морска вода. Понякога лайтхъгърът се разклащаше зловещо, но постепенно се закотви и започна да прилича все повече и повече не на временна притурка към пейзажа, а на странна геологическа особеност: тънка, остра купчина от страховито излъскана от природните стихии пемза или обсидиан; древна, естествена морска кула, прорязана от хората с тунели и пещери. Сребристосивите облаци отгоре се разделяха само от време на време, за да открият пастелносиньото небе.

Първите пасажери напуснаха кораба едва след седмица. Дни наред около него кръжаха совалки, оглеждайки го като нервни птици. Въпреки че съвсем не всички места за приземяване бяха останали под водата, засега никой не искаше да прави подобен опит. Беше възстановен контактът с екипите, които вече се бяха приземили на джъглъровия свят. От най-близкия остров, отстоящ само на петнайсетина километра, до наподобяващия морска скала лайтхъгър бяха изпратени импровизирани лодки. По време на отлив беше възможно да се стигне до малък люк, предназначен само за хора.

Клавейн и Фелка бяха на първата лодка, която се върна на острова. Те не пророниха нито дума, докато тя се плъзгаше през влажната сива мъгла. Клавейн се чувстваше измръзнал и унил, докато гледаше как черната камара на кораба потъва в мъглата. Тук морето беше гъсто като супа от носещите се по повърхността му микроорганизми, намиращи се в края на голям център джъглърова биомаса, и организмите вече бяха започнали да прилепват по показващата се над водата част на „Носталгия по безкрая”. В резултат на образувалите се подобия на струпеи, напомнящи донякъде зелен меден окис, корабът изглеждаше така, сякаш бе заседнал на това място от столетия. Клавейн не смееше да мисли какво щеше да стане, ако не успееха да придумат лайтхъгъра да излети отново. Разполагаха с двайсет години за тази цел, но ако корабът вече бе решил, че иска да пусне корени тук, надали щяха да успеят да го разубедят. Може би искаше да остане в покой, да се превърне в паметник на извършеното престъпление и на последвалия го изкупителен акт.

— Клавейн… — обади се Фелка.

Той я погледна.

— Добре съм.

— Изглеждаш уморен. Но ние имаме нужда от теб. Истинската битка дори не е започнала. Нима не разбираш? Случилото се досега е едва началото. Вече разполагаме с оръжията…

— Само с шепа. А Скейд все още не се е отказала от желанието да се сдобие с тях.

— Тогава ще трябва да се бие с нас, за да ги вземе, нали така? Изобщо няма да ѝ бъде толкова лесно, колкото си мисли.

Клавейн погледна назад, но корабът вече не се виждаше.

— Ако сме все още тук, не бихме могли да сторим кой знае какво, за да я спрем.

— Ще използваме самите оръжия. Но дотогава Рьомонтоар ще се е върнал, сигурна съм. Заедно със „Зодиакална светлина”. Повредите не бяха фатални; такъв кораб е в състояние да се ремонтира сам.

Клавейн стисна устни.

— Предполагам.

Тя хвана дланта му, все едно искаше да я стопли.

— Какво има, Клавейн? Ти ни доведе чак дотук. Ние те следвахме. Не можеш да се откажеш сега.

— Не се отказвам — отвърна той. — Просто съм… уморен. Време е да оставя някой друг да води битката. Прекалено дълго бях войник, Фелка.

— Тогава стани нещо друго.

— Нямах предвид точно това. — Стараеше се да придаде жизнерадостни нотки на гласа си. — Виж, няма да умирам утре или другата седмица. Имам дълг пред всички да участвам в осъществяването на това заселване. Просто не мисля, че непременно ще бъда тук, когато Рьомонтоар се върне. Но кой знае? Времето има гадния навик да ме изненадва. Господ ми е свидетел, че съм се убеждавал в това неведнъж.