Корабът на изкуплението

Фелка се усмихна.

— Няма да разберем, преди да отидем на място, нали?

Клавейн взе решението си, което впрочем бе повече от очевидно, и заспа отново. Медицинските лица в екипа му бяха малко и почти никой от тях не разполагаше с опит, а само бе получил няколко набързо направени вливания на информация в паметта, така да се каже. Но им повярва, когато му казаха, че не трябва да очаква да издържи повече от още един-два цикъла на замразяване и размразяване — Но аз съм стар човек — беше отвърнал той. — Ако не бъда замразен, най-вероятно също няма да остана жив.

— Изборът трябва да бъде ваш — казаха те, с което не му помогнаха особено.

Остаряваше, това бе всичко. Гените му бяха антични и макар да бе преминал през няколко програми за подмладяване, откакто бе напуснал Марс, те само бяха пренастроили часовника, който след това бе продължил да тиктака. В Майка Нест бе възможно да му подарят още половин век младост, ако бе пожелал… но така и не се бе подложил на това последно подмладяване. Не беше имал подобно желание след странното завръщане на Галиана и дори още по-странната ѝ полусмърт.

Даже не знаеше дали сега съжалява за това. Ако имаха възможност да се отбият до някой оборудван както трябва колонизиран свят, неопустошен от Смесената чума, за него може би щеше да има някаква надежда. Но какво щеше да промени това? Галиана все така я нямаше. Той бе все така стар вътре в черепа си, все така виждаше света през очи, уморени от четиристотин години, изпълнени с войни. Беше направил каквото може, а носенето на емоционалния товар му бе струвало страшно много и не мислеше, че има енергия да го направи още веднъж. Достатъчно беше, че този път не се бе провалил изцяло.

И така, Клавейн влезе отново в ковчега за замразяване.

Непосредствено преди да заспи, каза да изпратят трансмисия с фокусиран лъч до умиращата система на Ризургам. Посланието бе кодирано и предназначено за „Зодиакална светлина”. Ако лайтхъгърът не беше напълно разрушен, имаше известен шанс да улови и декодира сигнала. Той никога нямаше да бъде видян от други конджоинърски кораби, а ако силите на Скейд бяха съумели по някакъв начин да разположат улавящи сигнали из системата, със сигурност щяха да се спънат в кода и нямаше да успеят да проникнат през него до съдържанието на посланието.

Самото то беше съвсем простичко. Казваше на Рьомонтоар, Хури, Торн и другите, които бяха тръгнали с тях, че трябва да забавят скорост и да спрат в системата на патърн джъглърите. Те щяха да ги чакат там двайсет години. Това бе достатъчно време „Зодиакална светлина” да се срещне с тях; беше достатъчно също и за създаването на самоподдържаща се колония от няколко десетки хиляди души, преграда срещу бъдещите катастрофи, които можеха да сполетят кораба.

Като знаеше всичко това и чувстваше, че по някакъв дребен, но значителен начин е уредил нещата си, Клавейн потъна в сън.

Когато се събуди, научи, че „Носталгия по безкрая” се е променил, без да се консултира с никого.

И никой не знаеше защо.

Промените не личаха отвътре; проявяваха се само отвън и бяха забелязани от излязлата на инспекция совалка. Бяха станали през фазата на намаляване на скоростта, при наближаването на новата система. Със скоростта на земна ерозия задната част на коничния корпус на лайтхъгъра, обикновено представляваща по-малък вдлъбнат конус, се бе изравнила, като основата на шахматна фигурка. Над тази трансформация не беше възможен никакъв контрол и тя бе осъществена в по-голямата си част преди някой да я бе забелязал. Някои отсеци на големия кораб се посещаваха от хора един-два пъти на столетие и това се отнасяше в голяма степен за задната му част. Спотайващите се там машини тихомълком се демонтираха и преместваха по-напред, в други, неизползвани пространства. Иля Вольова може би щеше да забележи феномена по-рано от когото и да било другиго — малко бе убягвало от вниманието ѝ — но нея вече я нямаше, а новите обитатели на кораба все още не бяха запознати така подробно с територията му.

Промените не бяха нито животозастрашаващи, нито затрудняваха работата на лайтхъгъра, но си оставаха загадъчни и представляваха поредното доказателство, ако изобщо имаше нужда от такова, че психиката на Капитана не беше изчезнала напълно и можеха и в бъдеще да очакват изненади от него. Нямаше съмнение, че той бе изиграл роля в промяната на формата на кораба, в който се бе превърнал. Много по-трудно можеше да се отговори на въпроса дали трансформациите бяха направени съзнателно или просто бяха породени от някаква прищявка, наподобяваща сън.