Корабът на изкуплението

— Така предполагаме. Но няма как да бъдем напълно сигурни. Понякога се долавят проблясъци на разум, неща, които корабът прави със себе си без да попита никого. Творчески прояви. По-скоро Капитанът като че ли е все още тук, но заровен по-дълбоко в себе си откогато и да било досега.

— Или просто е оставил свой призрак — додаде Клавейн. — Лишена от интелигентност черупка, използваща същите модели на поведение.

— Какъвто и да е случаят, той се е изкупил — заяви Фелка. — Извършил е нещо ужасно, но в крайна сметка спаси сто и шейсет хиляди живота.

— Също като Лайл Мерик — каза Клавейн, като си спомни за първи път след събуждането си тайната, която се криеше в кораба на Антоанет и саможертвата на човека, носил това име. — Две изкупления на греховете на цената на едно? Мисля, че това е добро начало. — Клавейн измъкна тресчицата от пъна, която се бе забила в дланта му. — И така, какво се случи все пак, Фелка? Защо ме събудихте, макар да знаехте, че това може да ме убие?

— Ще ти покажа — отговори тя.

И погледна към водопада. Клавейн се стресна, защото смяташе, че двамата са сами, а зърна някаква фигура, застанала в самия край на езерото, непосредствено пред водопада. Мъглата я обгръщаше от всички страни.

Но я позна.

— Скейд — каза той.

— Клавейн — отвърна тя.

Но не се приближи към него. Гласът ѝ звучеше кухо, в дисхармония с околната акустика. С прилив на раздразнение Клавейн осъзна колко лесно можеше да бъде заблуден, че това всъщност е симулация.

— В бета-ниво е, нали, Фелка? — попита той. — Майсторът на делото трябва да е запазил достатъчно добър работен спомен за Скейд, за да разпространи симулацията ѝ в бета-ниво из другите кораби.

— В бета-ниво е, да. Но не е получена по този начин. Нали така, Скейд?

Фигурата, в броня и с гребен на главата, кимна.

— Бета-нивото е скорошна версия, Клавейн. Физическият ми първообраз ви я изпрати по време на спречкването.

— Моля? — възкликна Клавейн, като разтърси глава. — Паметта ми може да не е като преди, но си спомням, че убих твоя първообраз. Унищожих „Куче грозде” малко след като спасих Фелка.

— Това си спомняш ти. И то отговаря на случилото се почти напълно.

— Не е възможно да си оцеляла, Скейд.

Заяви го с ирационална настойчивост, въпреки доказателството пред очите си.

— Спасих главата си, Клавейн. Опасявах се, че ще унищожиш „Куче грозде”, когато ти върнах Фелка, макар да не мислех, че ще имаш куража да го направиш, след като държах Галиана на борда му… — Тя се усмихна, със странно приличащо на възхищение изражение на лицето. — Но се излъгах, нали? Ти се оказа далече по-безмилостен противник, отколкото предполагах, дори след като ми причини това.

— Ти държеше тялото на Галиана, не Галиана — отвърна Клавейн, като правеше всичко възможно да не издаде вълнението си. — Аз само ѝ дадох покоя, който трябваше да получи още преди години, когато всъщност умря.

— Но не вярваш истински в това, нали? Винаги си знаел, че в действителност не е мъртва, а просто в неразрешено състояние, в смъртоносна схватка с Вълка.

— Това беше равносилно на смърт.

— Но винаги съществуваше вероятност Вълкът да бъде отделен… — Гласът ѝ стана почти нежен. — Ти също вярваше в това. Вярваше, че има шанс един ден да си я върнеш.

— Направих каквото трябваше — заяви той.

— Беше безмилостно, Клавейн. Възхищавам ти се за тази постъпка. Ти си по-голям паяк от когото и да било от нас.

Клавейн стана от пъна и тръгна към езерото, докато се приближи на няколко метра от Скейд. Тя се носеше сред мъглата, нито напълно солидна, нито здраво стъпила върху земята.

— Направих каквото трябваше — повтори той. — Винаги съм правил само това. Не беше безмилостно, Скейд. Това би означавало, че не съм изпитал болка, когато го извърших.

— А изпита ли?

— Това бе най-страшното, което съм правил някога. Оставих света без нейната любов.

— Жал ми е за теб, Клавейн.

— А ти как оцеля, Скейд?

Тя повдигна длан и прокара пръст по линията, където плътта се свързваше с бронята.

— След като си тръгна с Фелка, откачих главата си и я поставих в кутията на малка бойна глава. Мозъчната ми тъкан беше подсигурена с интерневроглиални медишинки, за да издържи на бързото намаляване на скоростта. Бойната глава беше изстреляна зад „Куче грозде”, към останалите елементи на флотата. Ти така и не забеляза, защото единствената ти грижа беше потенциалната опасност да бъдете атакувани. Бойната глава се носи безшумно из пространството, докато излезе от сферата, където бихте могли да я идентифицирате. След това тя активира насочени към определена цел пулсации. Един от елементите на флотата получи нареждане да промени скоростта си, за да стане възможно да ме пресрещне. И така бойната глава беше уловена и занесена на борда на другия кораб. — Тя се усмихна и притвори очи. — Покойният доктор Делмар беше на борда на друг кораб от флотата. За нещастие именно това бе корабът, който ти унищожи. Но преди да умре, той успя да завърши клонирането на новото ми тяло. Невронната интеграция се оказа изненадващо лесна, Клавейн. Би трябвало да я опиташ някой ден.

Клавейн почти заекна.